Читать «Загадката на Марголия» онлайн

БЛАГОДАРНОСТИ

Задължен съм на Майкъл Шара от Американския музей по естествена история, на Дейвид де Граф от университета „Алфред“ и на Уолтър Куиръл за съветите и техническата помощ. На Джери Олщън — за прочита и забележките му върху ранния вариант на ръкописа. На Джинджър Бюканън — за редакторската помощ. На Ралф Викинанза, за голямата му подкрепа. И, както винаги, на моята жена и домашен редактор, Морийн Макдевит.

ПРОЛОГ

Уескот беше наясно, че ще умре. Най-вероятно същото важеше и за Маргарет. И за дъщеря му. Беше последвал инструкциите и беше останал вътре, а сега лежеше под тонове лед и скали. Долавяше стонове и писъци в мрака.

Трепереше от студ. Дясната му ръка беше счупена, затисната под паднала греда. Вече не чувстваше болка.

Помисли си за Делия. Едва започваше живота си, а сигурно бе загинала. Сълзи опариха очите му и се стекоха по бузите. Тя толкова искаше да го придружи.

Затвори клепачи и се опита да прочисти ума си. Помъчи се отново да се върне на „Сокол“, където се бяха срещнали с Маргарет. Безценни години. Знаеше, че някога ще дойде ден, когато ще му се прииска да може да се върне обратно и да преживее всичко отново.

„Сокол“.

Господи. Осъзна, че ако Маргарет не е избягала от сградата, тяхното откритие ще загине с тях. Делия знаеше за него, но беше твърде малка, за да разбира ценността му.

Не бяха казали на никого! Освен на Мати. Мати знаеше.

Той се опита да избута гредата. Помъчи се да извие тялото си и да опре стъпалата си в отсрещната стена. Трябваше да оцелее, за да им каже. В случай че…

Но Маргарет не беше мъртва. Не можеше да е мъртва.

„Моля те, Господи.“

Воплите и писъците около него затихнаха, превърнаха се в откъслечни стонове. Колко време беше минало? Сякаш бяха изтекли часове от мига, в който шалето се беше стоварило отгоре му. Къде бяха спасителните екипи?

Той се заслуша в тежкото си дишане. Подът се беше разтърсил за миг, после отново. А след това, когато всички в трапезарията бяха решили, че може би се е свършило, се чу тътен. Хората се спогледаха, някои побягнаха, други останаха вцепенени по местата си, светлините угаснаха и стените се устремиха навътре. Подът се бе срутил и сега той бе в мазето, под отломките. Но не беше напълно сигурен. Не че имаше значение.

Чу далечния вой на сирените. Най-накрая.

Забута гредата, която приковаваше ръката му. Вече не се чувстваше напълно свързан с тялото си. Беше се отдръпнал мислено и оглеждаше всичко като наблюдател, скрит в пещера. Земята под него се разтресе отново.

Искаше му се да вярва, че Маргарет е оцеляла. Кипящата от живот, безсмъртната, проницателната Маргарет, която никога, абсолютно никога, не можеше да бъде изненадана. Изглеждаше невъзможно и тя да се е озовала някъде тук, затисната под отломките. Беше се върнала в стаята си, за да вземе пуловер. Беше излязла секунди преди всичко това да се случи. Беше се изкачила по стълбите и бе изчезнала завинаги от живота му. И Делия. В апартамента. На осем години. Нацупена, защото не й бе разрешил да излезе сама — „Не ме интересува, какво като казват, че Синята писта е безопасна, ще изчакаме тук, докато не се убедим, че всичко е наред“. Апартаментът беше на третия етаж, в предната част на сградата. Може би е останала незасегната. Той се молеше двете да са успели да се измъкнат и сега да са някъде навън, в снега, и да се тревожат за него.