Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 193

На совалката можеха да се качат седем души заедно с пилота. Алекс, разбира се, автоматично получаваше място. Исках ли да отида?

Предпочитах първо да чуя техните впечатления, преди да се замеся в каквото и да е било. В главата ми се мярна образът на диваци, тичащи към капитан Кук.

— Не, благодаря — казах. — Ще изчакам тук да видя как ще се развият нещата.

Шара заяви, че с удоволствие ще заеме моето място.

Бранков и още четирима археолози щяха да попълнят мисията. Бяха нетърпеливи да започнат. Дори не искаха да изчакат изкуствения интелект да се научи да превежда. Но Алекс се заинати. Нека чуем какво казват, преди да направим нещо прибързано.

Оценихме населението на двайсет милиона. Обитателите нямаха твърде много площ на разположение. Нощната страна на планетата беше твърде студена, а страната срещу джуджето — твърде гореща. Което не означаваше, че някой не може да живее там. Но този някой трябваше да е пионер.

Заредихме совалката с припаси и зачакахме изкуствения интелект.

Знам, че не е много логично, но се подразних, че ме изоставиха. Очаквах Алекс да се опита да ме разубеди, да ме помоли да тръгна с тях. Ако го беше направил, може би щях да преосмисля решението си. Искаше ми се да положи малко усилия.

Докато чакаха изкуствения интелект да се справи с езика, аз се върнах на „Лотос“, свързах Калу с основните системи на яхтата и го поздравих. Той ми благодари за спасението и по моя молба извика Хари.

Хари носеше кожено яке и изглеждаше унил.

Имам добри новини — съобщих му.

Нещо като подозрение изплува в очите му.

— Какво? — попита.

— Те са тук — отвърнах. — Колонията е оцеляла.

Изображенията от телескопите на „Гонзалес“ примигваха по мониторите. Деца. Лодки. Ферми. Летателни машини. Градове. Пътища.

— Молех се за това, но не смеех да се надявам. — Зачудих се дали молитвите на един аватар се приемат от Господ. — Не вярвах, че е възможно.

Обясних му как го бяха постигнали и той кимна, сякаш през цялото време бе знаел, че са оцелели.

— Помнят ли кои са? Откъде са дошли?

— Все още не знаем. Може би очакваме твърде много.

— Добре. Предполагам, че не си научила нищо за Саманта и момчетата?

— Не — отвърнах. — Хари, минало е толкова време.

— Разбирам.

— Може би някъде ще има записи.

Алекс се обади от „Гонзалес“:

— Имаме преводач. Спускаме се.

— Внимавай — посъветвах го. — Предай им и моите поздрави.

Върнах се на другия кораб, защото не исках да бъда сама. Стигнах там няколко минути преди излитането и точно навреме, за да чуя как изкуственият интелект спира мисията в зародиш.

— Получаваме съобщение от земята — оповести той. — Насочено е към нас и е адресирано към „неидентифицираното превозно средство“.

— От кого? — попита Алекс, който се бореше със скафандъра.

— Искате ли да попитам? — поинтересува се изкуственият интелект.

Бранков и Алекс се спогледаха и усмивките им грейнаха едновременно.

— Пуснете го — нареди Бранков.

Беше жена със сива коса, строги черти и наситенозелени очи. Стоеше до шкаф със стъклена врата. Шкафът беше пълен с чаши и чинии. Погледът й обходи общата зала и се закова в Бранков. Тя зададе въпрос на непознат език и изкуственият интелект преведе с женски глас: