Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 177

— На около сто милиона години?

— Че това младо ли е?

— Относително.

Харесва ми как се изразяват тези хора.

Алекс разглеждаше снимките на Балфур, без да обръща внимание на разговора.

— Да слезем на повърхността и да видим какво ще намерим. Какви са условията на планетата?

Шара тъкмо казваше, че трябва да изберем подходящо място, когато получихме съобщение. Превключих на спомагателния дисплей.

— Какво не е наред? — попита Алекс.

— Получаваме код бяло. — Проверих отново, за да се уверя.

— Тук? — удиви се Шара. — Кой би изпаднал в беда тук?

Обърнах се към Калу.

— Имаме ли визуален контакт?

— Не, Чейс. Опитвам се да го открия.

— Има ли гласов сигнал? — попита Шара.

— Не — отвърнах, — получаваме само пиукане.

— Това е абсурд — намеси се Алекс. — Невъзможно е да има някого в тази зона.

— И все пак е тук — възразих.

— Чейс, получих координатите — обади се Калу.

Спогледахме се. Всички имахме лошо предчувствие.

— Имаме ли вече визуален контакт? — попитах.

— На екрана.

Беше спасителна капсула. За спешни случаи. Устройство, което те поддържа жив, докато дойде помощ. Но люкът беше отворен.

Увеличихме образа и Шара отбеляза:

— Има някого в пилотското кресло.

Носеше скафандър. Отворих канал за връзка.

— Здравейте. Какво е състоянието ви?

Превключих и зачакахме.

Алек се приведе към микрофона.

— Здравейте. — Звучеше враждебно. — Можете ли да отговорите?

— Калу, къде е нещото? — попитах аз.

— Местоположение нула-три-четири. Разстояние четиристотин двайсет и пет километра.

— Някаква следа от кораб?

— Да, сега получавам данните.

— Подробности, ако обичаш?

— Прилича на частна яхта. Обозначение на корпуса KY. Останалото не се вижда. Изглежда се носи свободно. Има енергия, но е на минимум.

— Добре — казах. — Заведи ни бързо до капсулата. Затегнете коланите.

— Чакай малко — спря ме Алекс. — Това е капан.

— Вероятно — съгласих се. — Съвпадението е прекалено голямо. Но не можем да рискуваме и да изоставим пострадал в беда. Хайде да тръгваме. Не знаем откога е тук.

Алекс кимна и рече:

— Но първо ще вземем някакви предпазни мерки.

— Калу, след колко време ще стигнем до него?

— Колко гориво сте готови да изхабите?

— Няма значение.

— Ще го направя за тринайсет минути.

— Какви предпазни мерки? — попита Шара.

Човекът в пилотското кресло не помръдваше. В капсулата беше тъмно и не се виждаше добре.

— По-добре да побързаме — казах, докато се плъзгахме покрай капсулата. Станах от креслото си, а Алекс рязко попита къде си мисля, че отивам.

— Да го прибера.

— Не. Ще го направим, както решихме.

— Не знаех, че имаш желание да идеш да го вземеш.

— Съжалявам, ако не съм се изразил ясно, но това не е женска работа.

О, Господи! Пак се започваше.

— Алекс, имам повече опит при нулева гравитация.

— Колко му е да мина десет метра, да го издърпам и да го докарам тук?

Е, истината бе, че Алекс изобщо не биваше да припарва навън. А аз, разбира се, бях в правото си да настоявам. В крайна сметка бях капитан. Но не виждах как да го разубедя. Когато тестостеронът му се развихри, винаги предпочитам да му угодя.

— Добре — каза той. — Започваме.

И хвърли поглед към Шара.