Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 175

Накрая се отказах, взех си душ и се преоблякох.

Навън Шара обясняваше нещо. Изглеждаше мрачна. Алекс беше пребледнял. Тя ми махна.

— Не означава, че непременно е бил погълнат.

Алекс си пое дълбоко дъх и ми каза:

— Шара смята, че може да е имало сблъсък.

— С голяма доза вероятност — поправи го тя.

— Директен сблъсък? — попитах. — С Балфур?

— Възможно е.

Известно време никой не каза нищо.

— Вижте. — Шара снижи глас. — Да запазим спокойствие, трябва да проверим всичко много внимателно. Нуждая се от време, за да направя изчисленията. Тогава вероятно ще получим по-добра представа за станалото.

Алекс ме погледна и каза:

— Чейс, уведоми Емил. И ни закарай дотам.

— Докъде?

— До нашественика.

Завихме надясно. Нашественикът беше далечен червеникав отблясък. Насочихме се към него, дадохме данните на Калу и се закопчахме.

— Не скачай прекалено близо — предупреди ме Шара. — Да останем на прилично разстояние от него.

Винаги съм държала на сигурността. Заради моята предпазливост и неточността на квантовия двигател излязохме на почти три дни разстояние. Достатъчно близо.

Отново бях поразена от приликата на джуджето с газов гигант. Само че това беше червено и без видими луни или пръстени. Повърхността му кипеше от бури и циклони.

— Това ще е желязо — каза Шара.

— Кое?

— Облаците. Силикати и корунд.

Когато облаците се разделяха, се виждаха разрастващи се горещи петна. Шара прекара известно време над апаратите, а Алекс чакаше нетърпеливо.

— Какво търсиш? — попита я накрая, изгубил търпение.

— Изненада! Добри новини — не е погълнало Балфур. Но наскоро е закусило.

— Какво имаш предвид? — учуди се Алекс.

— Вероятно е хапнало луната на Балфур. Джуджето е минало на неколкостотин хиляди километра от планетата. И се обзалагам, че е отнесло луната й. Знаем ли дали Балфур е имал луна?

— Не.

— Обзалагам се, че е имал.

— Откъде знаеш?

Тя посочи линиите на средния екран.

— Атмосферата на нашия нашественик е наситена със силикати.

— И какво означава това?

— Че е погълнал луна. И това се е случило по време на пресичането.

Алекс пое дълбоко дъх.

— Откъде си сигурна, че не е Балфур?

— Не е планета. — Тя се завъртя да го погледне. — Земните луни се състоят от боклуците, откъснати от повърхността на световете при големите сблъсъци. Помисли за структурата на Римуей. Желязно ядро и силикатна мантия. Луната у дома не е нищо повече от беден на желязо материал от мантията. — Посочи екрана. — Виж линиите. Личи, че няма желязо.

Не можех да го видя и нямах никакви съмнения, че и Алекс не може. Но това нямаше значение. Шара можеше.

— И къде е Балфур?

Тя се усмихна широко.

— Бил е достатъчно близо, за да загуби луната си. Така че най-вероятно е последвал джуджето и сега е някъде тук.

— Можем ли да направим снимки?

— Опитвам се. Засега не го виждам.

— Добре. Може би е още рано.

— Да. Но има и друга възможност.

— И тя е?