Читать «Загадката на Марголия» онлайн - страница 173

Спях, когато Алекс потропа на вратата ми през втората нощ.

— Имаме попадение — каза той.

Събудих Шара. Тя излезе по халат и седна пред екрана. Като че ли се виждаха две мътни звезди близо една до друга.

— Това ли е? — попитах.

— Има голям шанс. Калу, какво е разстоянието?

— Нула цяло шейсет и четири светлинни години — отвърна той.

— Рецесионна скорост?

— Двайсет и два километра в секунда.

Тя си записа нещо.

— Доста добро съвпадение. Вероятно е то.

— Вероятно? — ахна Алекс.

— Все още няма как да сме сигурни. Трябва да пренастроим оптичната чувствителност на телескопа на още по-голямо увеличение.

— Защо?

— За да ни даде трансверзалната скорост. Ще получим триизмерна картина и ще се уверим със сигурност.

— Колко време ще отнеме?

— Около четиринайсет часа.

— Добре — потри ръце Алекс. — След това ще можеш да откриеш къде е планетата, нали?

— Ако това е джуджето.

— Това е добре. Шара, ти си съкровище.

Тя се усмихна скромно.

— Правя, каквото мога.

Стоях наблизо, почти излишна.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, благодаря. Ще се погрижа за всичко. Можеш спокойно да си доспиш — рече Шара.

— Добре, ще се видим сутринта.

Тръгнах към вратата, но Шара внезапно се обърна към Алекс.

— Но има нещо, което ти можеш да направиш за мен.

— Казвай.

— Никога не съм виждала кафяво джудже. Отблизо. Вместо просто да стоим тук и да чакаме данните, защо не се приближим?

— Добре — съгласи се Алекс. Не го показа, но не беше във възторг от идеята й. Не и в този момент. Но явно реши, че го дължи на Шара.

— Чейс?

— Смятай го за направено, шефе.

— Искам да кажа — намеси се Шара, — че би било хубаво да видим едно, щом така и така сме тук.

Желанието й ме учуди.

— Никога ли не си виждала звезда-джудже?

— Всъщност не — призна тя. — Не съм имала възможността.

— Е, ще поправим това положение.

Тя изглеждаше възхитена като дете на рожден ден.

— Донякъде ги смятаме за даденост. Много са и не правят нищо особено.

— Освен да се носят наоколо.

— Да — рече тя. — Освен това.

Малко преди да направим скока, получихме съобщение от Бранков. Бяха открили нещо, вероятно музей в чест на първите заселници. Повечето находки не можеха да се разпознаят. Експонатите, както и витрините, се бяха разпаднали почти напълно.

— Можем да разчетем само част от надписите. Земни дати и имена, които не ни говорят нищо.

Споменахме му, че може би сме открили кафявото джудже.

— Радвам се да го чуя. Значи можете да определите къде е Балфур? Натам ли се отправяте?

— Първо ще огледаме кафявото джудже. На борда имаме дама със специален интерес към компактните обекти.

— Добре. Успех. Дръжте ме в течение.

Изпратихме съобщение на Уинди. Безспорно беше добра политика да приобщаваш към работата си отговорника за връзки с обществеността на Службата за проучвания.

Направихме добър скок и излязохме на няколко дни път. Кафявото джудже приличаше на газов гигант, само че наблизо нямаше слънце, така че блясъкът му не беше от отразена светлина. Беше с около пет процента от слънчевата маса и цялото бе увито в облаци.

— Лекичко е — каза Шара. — Трябват му около осем процента слънчева маса, за да се запали.