Читать «Жътваря» онлайн - страница 9

— Уби татко само защото няма кофи за боклук?

— Да. И заради нелепия му избор на превозно средство.

— Ти си ненормален! — изкрещя Мейбъл.

— Не, ядосан съм.

— Ти уби татко!

— Да.

Той се наведе и я издърпа изпод плота. Тя се изхлузи като месо на стрида от черупката. Тувал не обичаше стриди. Не харесваше нищо без кости.

Каин я чукна по главата с кокалчетата на пръстите си. За всеки случай. Звукът беше обнадеждаващ само донякъде.

— На колко години си, Мейбъл? Седемдесет? Осемдесет?

Очилата с тюркоазни рамки уголемяваха недоверчиво мигащите й очи. Объркването възтържествува и озадачеността надделя над ужаса. Устните й увиснаха. И после престана да пищи.

— Не бих те питал, но трябва да знам — добави Тувал.

— На осемдесет и три — със задавен глас отвърна тя.

— Доста си стара. — Каин я хвана за рамото и сръчно започна да го масажира. — Крехка си под всичкото това уплътнение. Обзалагам се, че страдаш от артрит, нали?

Мейбъл му показа обезформените си кокалчета.

— Така си и мислех. — Въздишката му прозвуча искрено разкаяно. — Ами остеопороза?

Предлагаше й надежда и тя не беше чак толкова обезумяла от страх, че да не забележи. Дори да си живял дълго, когато си изправен пред разчленяване на осемдесетгодишен човек, може да поискаш още.

— Да. Ако кихна, може да си счупя някое ребро.

— Това не предвещава нищо хубаво.

— Какво искаш от нас?

— Нищо.

— Отряза палците на татко…

— Да, Мейбъл. Предназначени са за нещо. Но ти не се страхувай. Нямаш нищо, което искам.

— Слава Богу! — изхлипа тя.

— Но само за дребните добрини — заключи Каин и прибра ножа в джоба си. Не се нуждаеше от нож, когато имаше работа с безгръбначни. Нужен му беше само токът на обувката му.

Десет минути по-късно той отново беше на път.

Джипът „Мерцедес“, който караше, беше хубав. Отпред се простираше шосе № 10, пъпна връв, теглеща го на запад, към плодородните ловни полета на Лос Анджелис.

От компактдиска на колата се разнасяше гласът на Били Джоуел. Стъклото беше смъкнато и топлият ветрец разрошваше русите му коси. Тувал-Каин беше щастлив човек. До него на предната седалка бяха инструментите на занаята му, скандално изложени на показ в пълно незачитане на закона и здравия разум. Дори да ги видеше някой, нямаше проблем. Ченгетата също умираха лесно.

Той протегна ръка и повдигна капака на раницата. Вътре имаше различни ножове, скалпели и други инструменти за рязане. Каин прокара пръст по десетината дръжки и спря за миг на ловджийска кама.

— Ах, миличка! — възкликна. Имаше приятни спомени.

Беше му я подарил кандидат за борец с ножове в Джаксънвил. Каква безсрамна южняшка щедрост. И какъв учтив човек.

— Първо ще трябва да ми я вземеш — предложи той.

— С удоволствие — съгласи се Тувал-Каин.

Острието беше широко и дълго трийсет сантиметра и когато се забиеше в плът, издаваше приятно хрущене. Категоричен фаворит за насаждане на страх в сърцата на жертвите. За жалост му липсваше изящност. Беше подходящо, ако единственото ти желание е кръвопролитие. Каин обаче беше творец и предпочиташе малко повече изтънченост в разрязването.