Читать «Жътваря» онлайн - страница 11

Както винаги оставих ключовете на колата и портфейла си в шкафа с телевизора — навик, на който бившата ми съпруга се мръщеше. Това беше само едно от нещата, които я дразнеха, преди да се разделим. Вероятно най-малкото.

Понякога ми се иска Даян да е тук, за да ме поправя. Веднага щом се уволних от армията, прозвуча камбанният звън за края на нашия брак. Може би тя ме разбираше така, както аз не можех, физически се примирих, но психически?

— Женените мъже не може непрекъснато да се поставят в застрашаващи живота ситуации — заяви Даян в нощта, когато ме напусна.

— Искаш да стоя у дома и да умра от скука? — попитах аз.

— Не, Джо. — Тя тъжно поклати глава. — Не искам да те погреба.

Даян искаше човек, с когото да остарее. Разбирах я, но не можех да й го обещая. Прекалено импулсивен съм. Обещанието ми към Джени не ми даваше покой и исках да започна с няколко телефонни обаждания.

Часовникът на стената сигурно не беше верен, но реших, че не е толкова късно. Хектор и Парис изприпкаха в задния двор. Последвах ги и извадих мобилния си телефон. Бяха изминали вече четири години, но номерът на Даян все още беше на режим бързо избиране.

— Ало?

— Здравей, Саймън — отвърнах аз, прикривайки ревността си. — Може ли да говоря с Даян?

Надеждният, работещ на безопасно място съпруг на Даян изсумтя и измърмори нещо неразбираемо, но й даде телефона.

— Какво искаш, Джо?

— Заминавам.

Гласът й мигновено потрепери:

— Защо ми го казваш?

— Мислех, че може да искаш да ме изпратиш на летището.

Тя въздъхна.

— Правила съм го твърде много пъти.

Сега беше мой ред да въздъхна:

— Ще вземеш ли кучетата за няколко дни?

— Саймън има алергия.

— По дяволите! Не е ли хубаво, че нямаме деца?

Мълчанието й беше красноречиво.

— Съжалявам, Даян. Не трябваше да го казвам.

— Не трябваше, Джо.

Чух, че Саймън прошепна нещо.

— Саймън каза, че ще ги вземем, но ще стоят в бараката.

Кучетата ми весело подскачаха из градината, играеха и се боричкаха в рододендроните.

— Стига да се разхождат, всичко ще бъде наред — отвърнах аз.

— Добре.

— Ще ги докарам сутринта.

— Не — побърза да възрази Даян. — Аз ще дойда със Саймън — заяви тя и затвори.

Прибрах кучетата, върнах се вътре, седнах на креслото и набрах номер в Тампа, Флорида.

— Хей, Хънтър, какво става?

Джаред Рингтън — Ринк говореше провлечено със силен южняшки акцент и винаги ми напомняше за китариста, кандидат за женитба във филма „Следотърсачите“ с Джон Уейн. Той говореше носово и напевно като кънтри певец от Запада, странна аномалия, дължаща се на факта, че майка му беше японка, а баща му — шотландец.

— Зает ли си с нещо?

— Затънал съм до ушите в смрад — отвърна той.

— Ще приема, че го казваш метафорично.

— Аха. Трябва да довърша една малка работа насаме с моя клиент и после съм на твое разположение.

— Каква е сделката? Нещо вълнуващо?

— Нищо изумително. Един човек ми плати да следя съпругата му. Заподозрял нещо, когато тя започнала да работи до късно. Решил, че кръшка.