Читать «Жътваря» онлайн - страница 87

27

Нямаше време да почистим.

Трябваше да действаме бързо.

Най-важното беше да измъкнем Луиз от евентуален ответен удар след престрелката в дома й. Харви се залови със задачата. Изнизахме се от къщата, докато воят на сирените се засилваше.

Обадих се по телефона, за да се уверя, че полицейската акция ще бъде в наша полза. Уолтър има това въздействие. Такава е тежестта на директора на отдел в ЦРУ.

Срещнахме се в същото кафене. Луиз беше облечена като предишния път. Все още изглеждаше добре и макар да бе уморена и малко раздърпана, сега беше различна. Държеше се предпазливо. В очите й се таеше страх, сякаш някакъв неспокоен дух витаеше в паметта й.

Болеше я от побоя и беше уплашена до смърт от онова, на което бе станала свидетел. Съчувствах й, но не за това бяхме там. Мъжете, които я бяха изтезавали, имаха причина. Тя знаеше повече, отколкото признаваше.

Вече беше изпила чаша силно кафе и правеше знак за още, когато влязохме. Харви в ролята на по-възрастен придружител на млади госпожици седеше срещу нея в същото сепаре и изглеждаше проницателен и нащрек като Самюъл Л. Джаксън в „Шафт“.

За разлика от него аз се чувствах и вероятно приличах на човек, спал с дрехите и измил се в малък леген в тясна баня. Въпреки че се изкъпах и избръснах, тялото ми беше лепкаво и смачкано като ризата. Тресчиците в бузата ме сърбяха адски.

Седнах и веднага показах, че не съм в настроение да си губя времето.

— Какво имаш да ни кажеш, Луиз?

Тя сви рамене и протегна ръка към кафето. Сложих длан върху чашата и Луиз извърна лице към мен. В изражението й се четеше страх, но и малко гняв. Хубаво. Това беше идеалната комбинация.

— Не се ли сети нещо, което да ни помогне да намерим Джон?

— Не. Нямах време, като се има предвид, че ме държаха в плен цяла сутрин.

— Гледа ли новините?

Съдейки по нацупената й физиономия, разбрах, че ги е гледала.

— Говори ли с ФБР?

— Да. Бяха у дома половината нощ. Това е друга причина, поради която не можах да търся улики.

— Какво им каза?

— Каквото казах и на вас.

— Тоест нищо — иронично подхвърлих аз, но не се тревожех, че ще я обидя. Пък и според мен тя не беше от чувствителните.

— Не знам нищо.

— Глупости! — извиках аз и сервитьорката ме погледна обезпокоено. Вдигнах ръка в знак на извинение. Тя кимна и продължи да си върши работата. Знаеше, че не трябва да си пъха носа в чуждите работи. — Какво каза на мъжете, които бяха в дома ти?

— Нищо — рязко отвърна Луиз и надигна блузата си. Тялото й беше зачервено и подуто от многократни удари с жълтите страници.

— Защо мислиш, че те биха?

Тя имаше право.

Не им беше казала нищо. Това обаче не означаваше, че няма какво да каже.

Хванах ръцете й. Бяха леденостудени.

— Виж какво, Луиз, ще започнем отначало. И този път ще ми кажеш какво знаеш. Съгласна ли си? Помоли ме да дойда тук и да помогна на Джон. Пътувах хиляди километри. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми кажеш проклетата истина.

Тя измъкна ръцете си и наведе глава. Стори ми се, че забелязах сълза в ъгълчето на окото й, но може да съм сгрешил. Луиз отметна косата от лицето си, вероятно тайно избърсвайки сълзата, и сетне ме погледна предизвикателно.