Читать «Жътваря» онлайн - страница 12

— Може би иска да печели повече пари — предположих.

— Да, може да се каже, че се стреми към повишение — засмя се той. — Снощи я заснех да прави свирка на шефа си на задната седалка на лимузината му.

— Трябва да предадеш доказателството и сетне приключваш, така ли?

— Горе-долу. Все едно. Какво става? Не ми звъниш само да побъбрим. Това не е Джо Хънтър, когото познавам и обичам.

— Имам работа за теб… ако се интересуваш.

— Аха. — Може би се съгласи, но по-скоро чакаше още информация.

— Дълга история.

— Казвай.

Настъпи такава тишина, сякаш се намирах в мавзолей. Навикът ме накара да хвърля поглед през рамо, за да се уверя, че съм сам.

— Ще дойда там — рекох аз.

— Къде? Във Флорида?

— Да. Мисля да се отбия при теб за ден-два, но трябва да отида в Литъл Рок, Арканзас.

По линията се разнесе шум, а после се чу тих смях, примесен с оживление.

— Старата ми ловна територия.

— Именно затова ми трябваш.

— Мислиш, че съм екскурзовод? Купи си карта. — Провлеченият му говор преливаше от добродушна ирония. За мен беше пълна загадка защо някой не би харесвал Ринк. Какво в един саркастичен темерут не би му се понравило?

— Познанията за мястото ще ми спечелят битката наполовина.

— От осем години не съм се връщал у дома, Хънтър. Не знам колко актуални са познанията ми за мястото.

— Колко може да се е променил Арканзас за осем години? Там не е центърът на американската култура.

— Да, но хората там не са прости селяндури с пикапи. — Ринк прозвуча точно като прост селяндур с пикап. — Културни са, колкото навсякъде другаде. Знаят коя е Парис Хилтън и че Париж е столицата на Франция.

— Ще ти се отрази добре, ако се върнеш там.

Ринк се засмя.

— Е, за какво става дума?

— Изчезнал човек — отвърнах аз.

— И това е всичко? Мислех, че ще бъде нещо вълнуващо.

— Има и още. Изчезналият е брат ми.

— Джон?

— Да. Най-после се появи, но отново изчезна. — Стиснах по-здраво телефонната слушалка. — Разтревожен съм, Ринк.

— Знаеш какви са мъжете. Вероятно се е напил, подбрал е две проститутки и се е скрил в някой мотел. Дай му един-два дни и ще се прибере у дома с подвита между краката опашка.

— Може би — съгласих се аз. — Пък и няма да му е за пръв път.

— Нали се скарахте? Защо го търсиш сега?

— В беда е.

— Винаги е бил.

— И не го правя за себе си — излъгах аз. — Снаха ми ме помоли да го намеря и обещах, че ще го сторя.

— И аз така си помислих.

Даян, изглежда, не беше единствената, която можеше да чете мислите ми от разстояние.

— Не издържа ли децата си? — попита Ринк.

— Прави го от години, но не става дума за това. Да, и децата са замесени, но нещата са по-сериозни.

— Разкажи ми.

Стори ми се, че заработи двигател на кола, но звукът беше леко заглушен от хилядите километри между нас.

— Шофираш ли, Ринк?

— Тъкмо потеглям. Но ти продължавай да говориш. Предстои ми двайсет минути каране. Не обръщай внимание, ако започна да ругая, но магистралата е оживена дори в този час.

Ринк маневрираше с поршето си в трафика на Флорида. Срещата ми с Шанк и главорезите му беше поредната бойна история за нас. Творческата употреба на предпазния колан като примка ми спечели похвала, както и фактът, че двама грамадни тъпака щяха да ходят с патерици известно време.