Читать «Жътваря» онлайн - страница 117

— Притиснат си до стената — заявих. — Пусни жената и ще живееш. Нараниш ли я, ще те застреляме като бясно куче.

Той отново поклати глава и изръмжа:

— Не. Вие ще оставите оръжията си. Няма да пусна жената. — Погледна към куфарчето, което едва тогава забелязах, че е поставено върху пианото. — И онова нещо.

— Няма да се споразумеем. Първо пусни жената.

— Не. Може би ще я застрелям и ще рискувам, а?

Той опря дулото на пистолета до лявото й око и тя изпищя. Пръстът ми отново се уви около спусъка, но не стрелях.

Джон се обърна към мен. Лицето му беше пепелявосиво. Облегна се на пианото. Очевидно изпитваше болка и нямаше сили.

— Той говори сериозно, Хънтър. Ще го направи.

Погледът ми се стрелна към него и после към непознатия. На устните му трепна усмивка, а в очите му блесна напрежение. Дали позна името ми? Не би трябвало, защото не бях герой от филмова поредица като Джеймс Бонд.

— Ела зад мен, Джон.

Мъжът изсумтя:

— Познавате ли се?

Никой от нас не отговори, но тишината беше осезаема.

— Чакай малко. Хънтър. — Мъжът се вгледа изпитателно в лицето ми. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчки, сякаш чу нещо забавно. — Да не би да си Джо Хънтър?

Неволно се намръщих и стиснах зъби. Много бях потаен, няма що. Може би трябваше да използвам кодово име.

— Мили Боже! Кой би помислил, че ще изпратят теб по следите ми?

Отново не казах нищо и мъжът насочи вниманието си към Джон:

— Аха… Сега разбирам, фамилната прилика. Пълен си с изненади, Джон. Не ми каза, че си роднина на такъв прочут убиец като Джо Хънтър… — Присви очи и се вторачи в Ринк, който стоеше неподвижно като статуя до отворения прозорец. — И не ми казвай, че… това е Джаред Рингтън?

Джон свъси вежди. Не му беше хрумвало кой или какъв всъщност е брат му. Знаеше, че работата ми включва издирване на терористи, но мисля, че не му беше ясно какво точно означава това. За него аз бях само войник, който убива други войници. А сега сигурно се питаше: „Убийците не са ли лоши момчета?“

Не харесвам думата „убиец“, но предполагам, че в края на краищата всичко е въпрос на гледна точка. С Ринк бяхме или светци, или грешници. В онзи миг се виждах като светец. Мъжът, опрял пистолет в слепоочието на старицата, ме убеди в това.

— Пусни я — отново заповядах.

Човекът не прояви интерес. Самоличността ми, изглежда, му хареса и този факт ме обезпокои. Следващите му думи донякъде обясниха задоволството му.

— Поласкан съм. Това означава ли, че най-после съм получил славата, която заслужавам? Предполагам, че вече знаеш кой съм, а?

— Не ми пука кой си, нито каква налудничава причина имаш да убиваш невинни хора. Искам само да хвърлиш пистолета, преди да съм ти пръснал черепа. — Пристъпих към него, за да го уверя в намеренията си.

Той се изкикоти.

— Ако ще умра, ще я взема със себе си. А може и един-двама от вас.

Отново се отдръпнах назад и съжалих. Току-що бях направил грешката да му покажа, че не контролирам положението. Едно на нула за истинското лошо момче. Мъжът кимна в потвърждение на мислите ми и премести пистолета под ухото на жената. Тя пак изпищя от страх и ме погледна умолително. Трябваше да сторя нещо, за да изравня резултата.