Читать «Жътваря» онлайн - страница 111

Лицето на Телфър пламна от гняв. Той бавно се обърна и погледна похитителя си. Каин се втренчи ядосано в него.

— Знаеш ли, колкото повече заплашваш някого, толкова по-малко въздейства заплахата — рече Джон.

Тувал отново изсумтя, но този път развеселено.

— Вече би трябвало да ти е ясно, че не отправям напразни заплахи, Джон.

— Съзнавам го много добре. Исках само да кажа, че трябва да внимаваш кого заплашваш. Рано или късно ще трябва да направиш нещо по въпроса.

— А сега кой отправя заплахи?

— Не е заплаха, а приятелски съвет.

Каин му намигна.

— Добре, Джон, разбрах. А сега, окажи ми честта да влезеш вътре на собствените си крака, преди да те завлека за ушите.

— Пак ли ме заплашваш?

Тувал повдигна рамене.

— Наречи ме предсказуем.

Телфър се закашля, изплю се и тръгна. Каин погледна надолу и видя тъмни петна върху дъските. Джон кървеше по-зле, отколкото Тувал предполагаше. Вероятно това беше причината за перченето му — последен опит да покаже, че има кураж. Каин тръгна по дирята и отново се вторачи в него. Може би взимането на Телфър беше излишно и Тувал трябваше да му сложи край сега. Мъртъв, Джон вече нямаше да бъде пречка. И щеше да бъде по-управляем, натъпкан в багажника на доджа, отколкото пред дулото на пистолета. Това обаче би означавало промяна в плановете, които си фантазираше от няколко часа. Убит без много шум или по-късно, на определено място с цялата пищност и церемониалност, които случаят изискваше? Изборът не беше прекалено труден. Тувал взе решение и тръгна след Телфър.

Въпреки че къщата изглеждаше занемарена, малката градина беше нещо различно. Бугенвилията в керамични саксии представляваше приятна граница покрай пътеката към къщата. Каин изкриви устни. Цветята някак разваляха цялостния пейзаж. Както и дрънченето на пиано, което се разнасяше зад мрежестата врата.

Той въздъхна тежко при мисълта за домашната атмосфера, забърза и се приближи до вратата точно когато Джон вдигаше ръка да почука. Приготви се да го спре, но стъпките по чакъла го сториха вместо него. Двамата се обърнаха и видяха, че от ъгъла на къщата идва някакъв мъж, а после едновременно забелязаха ротвайлера, който опъваше каишката в ръката му. Телфър погледна похитителя си и се подсмихна.

— Да ви помогна ли, господа? — попита мъжът, шейсетинагодишен, със слънчев загар и възпълничък. Явно се беше пенсионирал преждевременно и бе дошъл на кратка почивка. Каин беше готов да се обзаложи, че човекът предпочита да прекарва ваканциите си в каравана. Огромното куче продължаваше да се дърпа на каишката, изплезило език в очакване на два вкусни залъка.

Тувал скри пистолета в колана на панталоните си и силно стисна рамото на Джон, за да не му позволи да направи някакво издайническо движение.

— Да се надяваме, че ще можеш, братко. Приятелят ми е ранен. Ще ти бъда благодарен, ако се обадиш на 911.

— Да повикам ли линейка? — попита мъжът и изви врат покрай Каин, сякаш се опитваше да установи дали раните на Телфър са сериозни. Каин леко се отмести встрани. Кръвта на ризата на Джон му подейства като сигнален маяк. Мъжът отвори широко очи и се наклони напред, подпомаган от дърпането на тежкото куче. — Мили Боже! Вие кървите!