Читать «Живот след живота» онлайн - страница 232

Но търпението не беше силната й страна. Роклята беше тънка и лека, така че й беше студено да стои с нея до прозореца, а да не стои до прозореца, би означавало да не види как Льошка, придружен от шофьора, ще тръгне през курдоньора на път към страничната сграда. Все пак остана до прозореца, наметнала върху роклята дебело одеяло. Какво ли можеше да види в средата на февруари в седем и нещо сутринта? Тъмно като в рог! Но въпреки това стоеше, абсолютно сигурна, че ще види собствения си мъж дори в непрогледен мрак.

И наистина го видя. Чистяков крачеше с бърза и гъвкава походка, шофьорът носеше сака му. „Колко е млад още Льошка — с лека завист си помисли Настя. — Аз никога не съм имала такава походка, дори като млада. Сигурно съм се родила вече остаряла.“

Изчака Алексей и шофьорът да се качат по стълбичките пред сградата и отново отиде до огледалото. Нова. Чужда. Непозната. Ами ако Льошка не я хареса? Ами ако се уплаши от всичко ново? Той я познава от трийсет и пет години, това все пак е време, след което може да не иска да си променя навиците. Или ще поиска? Настя изведнъж си даде сметка, че за трийсет и пет години така и не е разбрала мъжа си докрай, дори не може да предскаже готов ли е той за промени и дали ги иска.

Вратата се отвори, шофьорът остави сака на пода.

— Аска! — разнесе се онзи познат, мил, близък глас. — Пристигнах! Да не би да спиш?

Тя си пое дълбоко въздух и излезе от стаята.

— Леле-мале! — проточи Чистяков. — Какво е това? Аска, ти ли си?

— Льоша, ако не ти харесва… — заговори уплашено тя.

— … ти ще съблечеш това — завърши той през смях. — А остриганите коси ще събереш от коша за боклук и ще си ги залепиш. Я почакай, нека те разгледам.

Той отстъпи крачка назад и започна, примижал, да оглежда жена си. Лицето му не изразяваше нищо освен весела насмешка и на Настя й се стори, че всичко това никак не му харесва. Ама никак. Категорично. Добре де, прав е, тя може да свали роклята и никога повече да не я облече, но какво ще стане с прическата?

— Необичайно — произнесе най-сетне присъдата си той. — Прическата много ти отива. Станала си по-зряла, истинска дама… Но това е хубаво. Наистина е хубаво.

— Ами роклята? — осмели се да попита Настя.

— Но, Аска, къде ще отидеш с тази рокля? Та това е смешно. С твоя начин на живот!

— Ами заведи ме на ресторант. Или на театър.

— Да бе, сякаш е лесна работа. Тъкмо ще съм купил билети или резервирал маса — и при теб се появява поредният труп, знам те аз, колко пъти е ставало така… Я застани в профил.

Тя послушно се обърна и замря. Чистяков продължи огледа, после оповести окончателното си решение:

— Роклята е красива. И оригинална. Никоя друга няма такава, във всеки случай, не съм виждал никоя с такава рокля в нашия институт. С нея ще бъдеш най-красивата от всички. А сега си признай: Бегорски ли е?

— Какво за Бегорски? — не разбра Настя.

— Това негово влияние ли е? Влюбила си се в него и играеш по неговата свирка, така ли?

— Льош, ти си полудял! — избухна в смях тя. — Какъв Бегорски? Какви ти „влюбвания“? Това е влиянието на Тамара, неговата годеница. Тя е и фризьорка, и шивачка. И изобщо е невероятна жена, цяла нощ не е спала, за да доушие тази рокля, преди да дойдеш. И между другото, изпекла е за нас кифлички, за да закусим.