Читать «Живот без принцип. Избрани произведения» онлайн - страница 9

Няма владение на природата, което да е постоянно затворено за човека, и ето че сега приближаваш империята на рибите. Нозете ти бърже се приплъзват връз неизмеримите дълбини, където лятото стръвта ти е изкушавала пъстърви и костури, а величествени щуки са се спотайвали из дългите коридори, образувани от тръстиките. Дълбокото, непристъпно блато, където газеха чапли и клечаха водни бикове, е станало проходимо за бързолетните ти обуща, като че по него са били прокарани стотици железопътни релси. Вътрешен порив ти посочва леговището на мускусния плъх, най-ранния заселник тук, и в следния миг го виждаш да се шмугва под прозрачния лед към дупката си в плитчините, същинска риба с козина. Плъзгаш се бързешком по ливада, където довчера косачи са точили косите си, по пластове замръзнали боровинки и трева. Пързаляш се в близост до местата, където косове, калугерици и кардинали са вили гнездата си над водата, а стършели са смукали живителен сок от клена сред блатото. Колко много пойни птици, следвайки слънцето, са литнали из това гнездо от сребриста брезова кора и пух на глухарчета! На другия край на блатото е висяло надводното поселище, където човешки крак не е стъпвал. В оная хралупа отсреща горска патица е отглеждала потомство и всеки ден е кръжала из мочурището да дари храна.

Зиме природата е като кабинет на чудесата, пълен с изсъхнали видове в естествения им порядък и положение. Поляните и горите са същински хербарий. Листата и тревите изглеждат напълно изветрели от въздуха без притискане и лепене, птичите гнезда не висят на изкуствени клонки, а там, където са били направени. Вървиш със сухи нозе по вонливото блато и изучаваш свършеното от лятото: отбелязваш колко са израсли елшите, върбите и кленовете, през колко знойни слънца, плодотворни роси и валежи са минали. Как само са израсли клоните им през плодородното лято, а не след дълго тия спящи пъпки с нов тласък ще ги изтеглят напред и нагоре към небесата.

Навремени нагазваш в снежни поля, в чиито глъбини реката за дълго се губи, за да се появи отново отляво или отдясно, където най-малко очакваш; все тъй придържайки се о подснежния си път, със слаб, хъхрещо-гъргорещ звук, сякаш като мечките и мармотите е потънала в зимен сън, тя отново скрива своята бледа лятна диря, която си проследил, сред сняг и лед. Човек би помислил, че реките посред зима са празни и сухи или пък изцяло замръзнали, додето пролетта ги разтопи; ала техният обем всъщност дори не намалява, понеже мраз сковава едничка повърхността им. Хилядите потоци, които подхранват реките и езерата, неспирно бликат. Заледени са само отверстията на някои повърхностни извори, но пък от тях набъбват дълбоките водни хранилища. Водоизточниците на природата са под леда. Лете в ручеите не струи снежна вода, нито пък косачът утолява жаждата си единствено с нея. Реките прииждат напролет, когато снегът се топи, защото дейността на природата е била забавена с превръщането на водата в лед и сняг, чиито съставки не са достатъчно гладки и обли, та веднага да намерят къде да се отложат.