Читать «Живот без принцип. Избрани произведения» онлайн - страница 8

Щом Зимата нагизди дървесата С гирлянди, бляскащи сред мрака, И връз листата долу на земята Положи на безмълвието знака; Щом ручеят под ледената стряха Намира пътя и бълбука, А в тъмната бърлога мишка плаха Събрани семенца захрупка, Като че лятото е тука още, В земята тули се смълчано; Тъй полското мишле се гуши нощем, От ланска топлина съгряно. А щом синигер стрелне се в небето И нейде изчирика мило, Снегът е наметалото, с което Днес лятото се е покрило. Дървета тегнат в накит многоцветен, Омайни плодове висят; А севернякът диша с повей летен, Дано се усмири студът; Додето в слух долавям звън на лято, Прелива в мен красив размах На вечност радостна, която От зимата не знае страх. Връз езерото в края на гората Ледът се пука с весел блясък, И сякаш феи скачат лудешката Сред оглушителния трясък. Нетърпеливо ускорявам хода, Узнал послание горещо; Празнува днес могъщата Природа И грях е да пропусна нещо. Подскачам заедно с леда оттатък, Люлея се ведно блажено, Щом в миг се плъзне някой пукот кратък Над езерото оживено. Ведно с щуреца сред лъките тук И огъня, пращящ полека, Отеква този рядък, свиден звук Пред мен по горската пътека.

Преди да сипне мрак, се впускаш в пътешествие на кънки по криволиците на реката — пътешествие, тъй наситено с новости за прекаралия целия зимен ден пред огнището, че все едно си стъпил на полярния лед с капитан Пери или с Франклин: следваш извивките на течението, ту устремено между хълмове, ту разлято по живописни поляни и образуващо хиляди вдлъбнатинки и заливчета под високите сводове на борове и ели. Същата тая река минава и през градските покрайнини, та човек вижда всичко поновому, откъм дивата му страна. Полята и градините опират в нея с доверие и с една непринуденост, каквато им липсва при досега с пътя. Тя е крайният предел на земята. Тук очите не смъдят от силни контрасти. Последната пречка от оградата на фермата е поклащащ се върбов клон, още пазещ свежестта си, и от него насетне оградите свършват и нозете ти вече не стъпват по пътища. Сега можеш да навлезеш дълбоко в природата, следвайки най-уединения и равен път, който нивга не изкачва стръмнини, а на широки, равни откоси стига до най-високите ливади. Течението на една река е красиво проявление на закона за неотменността; пътека за болния, път, по който жълъдовата шапчица може спокойно да странства ведно с товара си. Слабоструйните и малобройни водопади, чиито наклон ни най-малко не разнообразява пейзажа, са празнично обвити в мъгла и пръски, та радват пътника и отблизо, и отдалеч. Идейки от глъбинните, течението — било с широки и плавни крачки, било по слабо наклонена плоскост — ще го изведе до морето. Тъй, от самия си извор, постоянно съобразявайки се с неравностите на земната повърхност, реката си осигурява най-лекия път.