Читать «Живот без принцип. Избрани произведения» онлайн - страница 10
Хенри Дейвид Торо
Върху леда в далечината, между еловата гора и накачулените със сняг хълми, подобен на финландец, стои, напъхал ръце в джобовете на палтото си, ловецът на щуки: изпълнен с мудни, снежни, рибешки мисли, самият риба без перки, отстоящ на няколко инча от себеподобните си, безмълвен и изправен, създаден като боровете на брега да го обвиват облаци и снегове. Из тия диви места людете са или неподвижно вписани в природата, или тежко и умислено запътени нанякъде, пожертвали оживлението и кипежа на градовете заради безсловесната трезвост на природата. Човекът тук не отнема от дивотата на природата повече от сойките или мускусните плъхове, а представлява част от нея, също като туземците от Нутка Саунд или северозападното крайбрежие, според както са описани от първите мореплаватели целите обвити в кожи, преди късчетата метал да са ги предразположили към приказливост. Той принадлежи към природното човешко семейство, корените му са дълбоко в природата и по-яки от тия на градския жител. Иди при него, поздрави го с добра среща и ще разбереш, че той също е поклонник на незримото. Заслушай се с какво искрено благоговение и с какви вълнисти трептения в гласа говори за езерните щуки, които нивга не е виждал, за своя род — древния и съвършен род на щуките. Той все още е свързан с брега, сякаш с риболовна корда, макар да помни и времето, когато е ловял риба през езерния лед, а грахът е виел стебла в градината му.
Но ето че докато си се скитал, облаците отново са се скупчили и отделни снежинки са започнали да прехвърчат безреда. Падат все по-бързо и по-бързо, скривайки от погледа по-отдалечените предмети. Снегът засипва горите и полята, не оставя ни кътче забравено — край реката и езерото, по хълмовете и равнините. В тоя час на покой четириногите се спотайват из дъбравите, а птиците се гушат из клонаците. По-тихо е, отколкото в ясно време, бавно и беззвучно чезнат склоновете, сивите стени и огради, гладкият лед, сухите листа, незатрупани отпреди, скриват се дирите на хора и зверове. Колко малко усилие е нужно на природата, за да наложи своето право и да изличи човешките следи. Как красиво го е описал Омир: „Снежинките падат плътни и бързи през зимния ден. Ветровете утихват и снегът се сипе неспирно, покривайки планинските върхове, възвишенията, равнините, където расте лотосът, нивята, сипе се и връз заливите и бреговете на пенестото море, ала вълните тихичко го стапят.“ Снегът изравнява всичко, за да го разгърне надълбоко в гръдта на природата, тъй както в протяжно лято растителност пълзи по корнизите на храмовете и куличките на замъците и тъй природата тържествува над изкуството.
Свиреп нощен вятър фучи из гората и те предупреждава да обърнеш ход, слънцето захожда оттатък завихрящата се буря, птиците търсят гнездата си, а добитъкът оборите.
Макар по календарите да изобразяват зимата като старец, шибан от вятър и суграшица, плътно загърнал кожуха си, ги си я представяш по-скоро като весел дървар, като жизнерадостен младеж, игрив като самото лято. Неопознатото величие на бурята поддържа духа на пътника. Тя не се закача, а е мило сериозна с нас. През зимата живеем повече в себе си. Сърцата ни са топли и радостни, подобно затрупани хижи, чиито прозорци и врати са полускрити под преспите, ала от комините весело се вие пушек. Преспите-затвори усилват чувството за уют, създавано от дома, та в най-студените зимни дни с удоволствие си седим край огнището и гледаме небето през отвора на комина, наслаждавайки се на тихия, ведър живот, който може да се води в топлото кътче до огъня, сещайки пулса си, по цял следобед заслушани в рева на добитъка откъм улицата и в звука на млатилата откъм далечните хамбари. Един добър лекар несъмнено би могъл да определи здравословното ни състояние по влиянието, което тия прости и естествени звуци оказват върху ни. Изживяваме удоволствието не от ориенталска, а от северняшка отпуснатост край топлите печки и огнища, загледани в сенките на прашинки из слънчевите лъчи.
