Читать «Живот без принцип. Избрани произведения» онлайн - страница 12

Над своята земя вий зорко бдите, Ограждате я с чуки гласовити, Та всеки звук да глъхне сред простора, Потъвайки на ручеите в хора — О, хълмове Монаднок, Питърборо; Грамадна флота вие сте досъщ, Напредваща в суграшица и дъжд, И в летен пек, и в зимен мраз могъщ; Тя плава дръзко към целта благата, Додето стигне бряг под небесата; Не се полюшква плахо, без посока И не пренася контрабандна стока, Че хората, изпратили ви днес, Под слънцето разкриват свойте цели И бранят скъпата си чест. В редица плават корабите смели, Един след друг към Запада поели, Подгонени от повей на зефира И нуждата до края да не спират С товара си от скъп метал. И сякаш в крепкия си дом усещам цял На трюмовете дълбината, На палубите ширината И на въжата дължината. Навярно сещате изискано доволство В незнайното за Запада лентяйство; Тъй свежо е челото ви сред синя влага, Че сякаш Времето не го засяга; Изтягате се в цялата си площ, Побрала прекомерната ви мощ, Праисторически ненакърнени стволи, За лодки твърди сте, за мачти — голи; Материал сте вий за нови мироздания, На Запада надеждни упования, От вас пилони стават за света, Закътан в необятността. Додето радвам се на палав слънчев лъч, Снага издигате над западната глъч, Събрани върху божия харман ведно Като гигантски купени сено. Обшити в злато сребърни къдели, Отгоре облаци във розово се стелят, А дето сетните лъчи играят И с кехлибарна светлина сияят, Е Западът нагизден тъй томително, Та чак небето става разточително. Накрай земята планините, дървесата Изсечени са сякаш в небесата, Напомнят кораби в очакване край кея На заранта пак бризът да повее. Представям си дори, че сред безкрая През проломите ви извива път към Рая; Че там, противно на научните тефтери, Протичат Сребърен и Златен век; И вятърът донася с полъх лек Подгонени от повей на зефира И нуждата до края да не спират С товара си от скъп метал. И сякаш в крепкия си дом усещам цял На трюмовете дълбината, На палубите ширината И на въжата дължината. Навярно сещате изискано доволство В незнайното за Запада лентяйство; Тъй свежо е челото ви сред синя влага, Че сякаш Времето не го засяга; Изтягате се в цялата си площ, Побрала прекомерната ви мощ, Праисторически ненакърнени стволи, За лодки твърди сте, за мачти голи; Материал сте вий за нови мироздания, На Запада надеждни упования, От вас пилони стават за света, Закътан в необятността. Додето радвам се на палав слънчев лъч, Снага издигате над западната глъч, Събрани върху божия харман ведно Като гигантски купени сено. Обшити в злато сребърни къдели, Отгоре облаци във розово се стелят, А дето сетните лъчи играят И с кехлибарна светлина сияят, Е Западът нагизден тъй томително, Та чак небето става разточително. Накрай земята планините, дървесата Изсечени са сякаш в небесата, Напомнят кораби в очакване край кея На заранта пак бризът да повее. Представям си дори, че сред безкрая През проломите ви извива път към Рая; Че там, противно на научните тефтери, Протичат Сребърен и Златен век; И вятърът донася с полъх лек Вестта за бъдещите ери, За нови мисли и доктрини, Създадени в най-глухите долини. Ала най-вече си припомням тебе днес, Уейчусет, който като мене с чест Стоиш самотен, без другар. Останка от небесния пожар Е твоят син далечен взор, видян от сечище или ждрело, Или пък от ковашкия коптор, Опложда всичко днешно и било. И нищо истинско не зървам вече, Освен нещата между теб и мен; Ти, западният пионер, си вечен, Не знаеш срам, ни страх до този ден, От дух пламтящ си движен ти Под стряха от небесни висоти. Ще можеш ли да се протегнеш там И въздух повече да вдъхнеш сам? Небето да крепиш, земята да владееш Е твойто забавление, откак живееш, От тях не чакаш помощ ти на тоя свят; Бих искал да съм твой достоен брат!