Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 19

След серия сложни преминавания през надлези и детелини все пак успях да се озова на Оушън авеню. Подкарах колата на юг, към Санта Моника, и накрая се добрахме до парка, кацнал на върха на скалата, която е надвиснала над магистралата „Пасифик Коуст“. Небето беше чисто, само тук-там се виждаха малки облачета, които спокойно можеха да се намират някъде над Хаити. Намерих място за паркиране на улицата, точно пред входа на възстановител им център за възрастни хора.

Дори в този ранен час мястото вече беше пренаселено. Старците вече бяха окупирали пейките и масите за игра. Някои от тях не спираха да бърборят на своите събеседници или на себе си. Имаше и такива, които безмълвно бяха вперили отнесен поглед в булеварда. Дългокраки девойчета с тесни фланелки, ярки къси клинове и ролкови кънки се носеха неуморно насам-натам. Някои от тях бяха сложили слушалките на уокмените си — профучаващи звездни момичета, с погледи, излъчващи недвусмислена увереност в собствения им сексапил.

Японски туристи щракаха като невидели с фотоапаратите си, току се побутваха, сочеха нещо с пръст и се кикотеха. Естествено, скитниците също си бяха там; пушеха жадно, затулили скъпоценните си фасове с две ръце и гледаха на околния свят със страх и недоверие. Всички до един изглеждаха като току-що изпълзели от някоя дълбока, отдавна закрита мина.

Забелязах и студенти, зачетени в учебниците си, влюбени двойки, разположили се на тревата, стрелкащи се между дърветата хлапета и няколко персони със съмнителен вид, които положително бяха пласьори на наркотици.

С Мелъди се поразходихме из парка хванати за ръце и дори си разменихме няколко реплики. Предложих да й купя хотдог от един уличен продавач, но тя ми отвърна, че не е гладна. Спомних си, че загубата на апетит е един от страничните ефекти на риталина. А може би просто бе закусила добре.

Излязохме на една алея, която водеше към вълнолома.

— Возила ли си се някога на въртележка? — попитах я аз.

— Веднъж. Ходихме на екскурзия до Меджик Маунтин. Когато се завъртя по-бързо, малко се уплаших, но иначе ми хареса.

— Ела. — Посочих и с ръка към пристана. — Там има една. Ще се повозим заедно.

На двайсетата обиколка Мелъди започна да се полюшва в такт с валса „Синият Дунав“. Клепачите й бяха затворени, устните й се разтягаха в безмълвен смях. Повъртяхме се до насита и когато накрая музиката спря, подадох ръка на Мелъди. Тя слезе бавно от кончето си и направи няколко несигурни крачки. Леко й се виеше свят, но пък беше в чудесно настроение — смееше се от сърце и размахваше чантичката си. Излязохме от хамбара и се отправихме към вълнолома.

Пътьом надушихме изкусителен аромат. Някой пържеше скариди. Видях как малката сбърчи носле.

— Гладна ли си?

— Не много. — Като че ли се чувстваше неловко.

— Какво те притеснява?

— Мама ми каза да не бъда прекалено нахална.

— Не се тревожи. Непременно ще те похваля пред майка ти. Закусвала ли си?

— Не много…

— Какво хапна?

— Чаша сок, парченце поничка, от ония дето са посипани с пудра захар.