Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 20

— И това ли беше всичко?

— Ами, да. — Тя ме погледна, сякаш очакваше да бъде наказана.

Посмекчих тона си.

— Предполагам, че просто не си била много гладна на закуска.

— Ами, да. — Значи вариантът с голямата закуска отпадаше.

— Е, аз пък съм мно-о-го гладен. — Което си беше самата истина. От сутринта бях изпил само едно кафе. — Какво ще кажеш да си вземем по нещо?

— Благодаря ви, доктор Дела… — Името ми я затрудни прекалено.

— Викай ми Алекс.

— Благодаря, Алекс.

Открихме източника на изкусителните аромати — неугледно павилионче, разположено между сергия за сувенири и магазинче за риболовни принадлежности.

Мелъди изяде невероятни количества храна. Наближаваше обяд, което означаваше, че е време за второто й хапче. Но майка й не ми бе дала таблетките, а аз не се бях сетил — пък и не исках — да я попитам за тях.

Промяната в поведението на малката си пролича за първи път още насред обяда. После с всяка изминала минута ставаше все по-очевидна.

Мелъди се оживи, доби по-буден вид. Приличаше на дете, което постепенно се отърсва от твърде дълъг, тежък сън. Непрекъснато се оглеждаше наоколо и всичко й се струваше интересно.

— Аз… аз се държа като добро момиче, нали?

— Направо си страхотна.

Май не ми повярва съвсем.

— Не си ли съгласна?

— Не знам. Понякога се мисля за добра, но тогава мама се ядосва, защото госпожа Брукхаус й се оплаква от мен.

— Ти си добро момиче. Дори когато някой си мисли, че си направила нещо лошо. Нали ме разбираш?

— Май да.

— Но не си много сигурна, а?

— Аз… аз малко се обърквам.

— Всички се объркват понякога. Децата, майките, татковците. Докторите — също.

— И доктор Тауъл ли?

— Дори доктор Тауъл.

Тя размишлява над думите ми известно време. Големите й тъмни очи се стрелкаха неспокойно насам-натам — от водата към моето лице, после към небето и отново към мен.

— Мама каза, че ще ме хипнотизираш. — Малката всъщност каза „хип-мо-тизираш“.

— Само ако ти ми разрешиш. Разбираш ли защо е необходимо?

— Горе-долу. За да мисля по-добре, нали?

— Не. Ти си мислиш съвсем добре. Това тук — докоснах леко главицата й, — работи страхотно. Искаме да опитаме хипноза… да те хипнотизираме, за да ни направиш една услуга. За да си спомниш нещо.

— За това, когато другият доктор пострада?

Поколебах се. Имах навика да бъда откровен с децата, но Мелъди още не знаеше, че Хендлър и Гутиерес са били убити, а аз не смятах да бъда човекът, който ще й поднесе лошите новини.

— Да, за тогава.

— Казах на полицая, че не си спомням нищо. Беше много тъмно.

— Понякога хората си спомнят по-добре, след като бъдат хипнотизирани.

Тя ме погледна. В очите й се четеше страх.

— Страх ли те е?

— Ъ-хъ.

— Това е нормално. Нормално е човек да се бои от непознатото. Но всъщност хипнотизирането не е страшно. Дори е забавно. Ти виждала ли си преди как хипнотизират някого?

— Не.

Предложих й съкратен вариант на лекцията, която вече бях изнесъл на майка й. Тя, изглежда, ми повярва, защото страхът видимо отстъпи пред любопитството.

— Може ли да го направим още сега?

Поколебах се. Плажът беше пуст, имаше куп достатъчно усамотени места. А и моментът беше подходящ. Майната му на Тауъл…