Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 17

— Не бих могъл да кажа със сигурност. Странен тип. Отначало подхожда съвсем открито и дружелюбно и изведнъж… усещаш, че си играе с теб.

— И защо беше необходимо да се довлечем чак до кабинета му?

— Не знам. — Наистина нямах никаква представа. Разговорът ни можеше съвсем спокойно да приключи за две-три минути по телефона. — Може да го е гонила скука. Може да е искал да се позабавлява, като изнесе лекция пред по-младия си колега.

— Интересни прищевки за един безкрайно зает доктор.

— Да, но егото винаги свири първа цигулка. Познавам и други като Тауъл — хора обзети от манията да доминират, да командват. Повечето от тях стават председатели на всевъзможни управителни бордове, експертни комитети и т.н.

— Или пък капитани, инспектори и шефове на участъци.

— Точно.

— Ще му се обадиш ли? — В гласа му се промъкнаха нотки на отчаяние.

— Да, макар да ми се струва, че ще ни създаде неприятности.

* * *

Майло седна зад волана на вехтия си фиат и след неколкоминутни молби и проклятия успя все пак да запали двигателя. Свали стъклото и ме погледна уморено.

— Благодаря ти, Алекс. Прибирам се да поспя. Липсата на сън си казва думата.

— Искаш ли да дремнеш тук и после да се прибереш?

— Не, благодаря. Ще се добера, само тая купчина старо желязо да не ме предаде някъде по пътя. — Той плесна с длан по вдлъбнатата тук-там врата. — Все пак благодаря.

— Ще продължа започнатото с Мелъди.

— Супер. Ще ти се обадя утре. — Майло потегли, но само след десетина метра му викнах да почака. Той включи на задна и се върна при мен.

— Какво?

— Вероятно не е толкова важно, но трябва да ти го кажа. Едната от сестрите в кабинета на Тауъл ми каза, че бащата на Мелъди бил в затвора.

Майло кимна със сомнамбулско изражение.

— Също като половината население на скапания ни град. Така е при икономическа криза. Чао.

Беше шест и петнайсет и вече беше притъмняло. Изтегнах се на леглото си и съм задрямал. Когато се събудих, минаваше девет. Станах, измих си лицето и звъннах на Робин. Никой не вдигна.

Обръснах се набързо, облякох се и подкарах кадилака към „Хаката“ на „Санта Моника“. Там убих около час, като си пийвах саке и похапвах суши на сладка приказка с главния готвач, който — както се оказа — бе завършил психология в университета в Токио.

Прибрах се вкъщи, съблякох се и скочих в горещата вана, опитвайки се да залича спомените за Мортън Хендлър, Мелъди Куин и Л. У. Тауъл. Използвах самохипноза — представих си, че двамата с Робин се любим на върха на хълм сред тропическа гора. Възбудих се от сексуалните фантазии, излязох от ваната и й се обадих отново. След десетина иззвънявания тя вдигна слушалката и смотолеви нещо неразбираемо със сънен глас.

Извиних й се, че съм я събудил, казах й, че я обичам и затворих.

След около половин минута ми се обади тя.

— Ти ли беше, Алекс? — Все още звучеше доста отнесено.

— Да, сладурче. Съжалявам, че те събудих.

— Не, няма нищо. Колко е часът?

— Единайсет и половина.

— О, задрямала съм. Как си, миличък?