Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 185

Той не каза нищо. Просто изпъна гръб, опитвайки се отчаяно да си придаде достолепен вид.

— Искате помощта ми, така ли?

— Да, докторе.

— Тогава я имате.

29.

Лежах на пода на линкълна, покрит с одеяло.

— Пистолетът ми е насочен към гърба ти — казах на Тауъл. — Не очаквам да ми създадеш някакви неприятности, но двамата не се познаваме достатъчно отдавна, за да си имаме пълно доверие.

— Разбирам — каза той. — Не се чувствам обиден.

Той подкара колата по отбивката за „Ла Каса“ и накрая спря плавно пред бариерата на дома. Пазачът ни пусна, без дори да се поколебае. Последва кратко спиране при будката за размяна на обичайните любезности, подправени обилно с „господин докторе“ и „сър“, и ето че най-после се озовахме безпроблемно в двора.

Поехме към далечния край на паркинга.

— Паркирай встрани от светлината на лампата — прошепнах аз.

Колата спря.

— Чисто е — каза ми той.

Изпълзях изпод одеялото, слязох от колата и му махнах да ме последва. Тръгнахме рамо до рамо по пътеката. Надзорниците минаваха край нас, махваха на Тауъл и продължаваха по пътя си. Опитах се да си придам вид на помощник на добрия доктор.

„Ла Каса“ изглеждаше като едно невероятно спокойно място. Откъм гората долитаха детски песни — „Сто бутилки с бира“, „Сузана“. Някой им акомпанираше на раздрънкана китара. От рупора на мегафон проехтяваха командите на възрастните. Въздухът беше изпълнен със сладкия аромат на жасмин и олеандър.

Подминахме басейна, като внимавахме да не се подхлъзнем върху мокрия цимент. Тауъл вървеше като воин, поел към последната си битка — с вирната брадичка, с ръце, прибрани до тялото, почти марширувайки. Аз пък бях затъкнал пистолета така, че да ми е под ръка.

Добрахме се до бункерите, незабелязани от никого.

— Ето този — казах аз. — Този със синята врата.

Тръгнахме по циментовата пътека. После едно рязко завъртане на ключа и вече бяхме вътре.

Постройката беше разделена на две помещения. Едното от тях беше празно, ако не се брояха сгъваемият стол и алуминиевата туристическа масичка в единия ъгъл. Стените бяха голи, небоядисани и миришеха на плесен. Подът и таванът представляваха просто студени бетонни плочи. В центъра на тавана се виждаше неголям квадратен отвор, през който прозираше черното нощно небе. Цялото осветление се състоеше от една-единствена гола крушка.

Мелъди лежеше по гръб върху войнишко легло, покрита с грубо одеяло, вързана с кожени ремъци през гърдичките и за двата глезена. Ръчичките й бяха заровени под одеялото. Тя дишаше бавно, с отворени устенца, явно спеше. Главицата й беше обърната на една страна, а зачервената от сълзи кожа на лицето изглеждаше почти прозрачна на оскъдното осветление. Кичурчета коса бяха пръснати по челото й. Изглеждаше толкова мъничка, беззащитна, изгубена.

До единия крак на леглото беше оставен пластмасов поднос с недокосната храна — изпържено яйце, пържени картофи, спаружена маруля и отворена бутилка с мляко.