Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 181

— Ще мога да им помогна — повтори той.

— Определено.

— Като едно човешко същество на друго човешко същество. Без задни мисли.

— Да.

— Аз умея да се държа добре с болните. Когато съм на себе си. Когато не съм, всичко се обърква, от всичко ме боли, дори от мислите ме боли. Никак не ми е добре, когато стане така. Но когато функционирам добре, съм ненадминат в умението си да помагам на хората.

— Знам това, докторе. Запознат съм с репутацията ти.

Маккафри вече се бе опитал да ми говори за неподправена любов към ближния. Сега вече знаех чии конци е дърпал с подобни приказки.

— Аз не съм длъжник на Гюс — каза той, — не и заради каквито и да е ненормални сексуални навици. Това е връзката му с другите двама — със Стюарт и Еди. Още откак бяхме момчета, съм наясно с техните… странни увлечения. Ние всички израснахме на едно изолирано място, на едно странно място. Бяхме облагородявани като орхидеи. Частни учители за това или онова… Трябваше да се държим както подобава, да изглеждаме както подобава. Понякога се чудя дали тази префинена атмосфера не ни е променила по-скоро за лошо, отколкото за добро. И ето какво стана с нас — аз с моите пристъпи, Стюарт и Еди с техните странни увлечения.

— В сексуално отношение — продължи той, — винаги съм бил нормален. Ожених се. Имах син. Държах се доста адекватно. Стюарт и Еди продължиха да се държат по онзи извратен начин. Но всеки от нас си затваряше очите за недостатъците на другите. Стюарт беше наистина свястно момче, не особено интелигентен, но иначе добър по душа. Жалко, че трябваше да… Като се изключи онзи недостатък, той си беше добро момче. Еди беше… е различен. Има чувство за хумор, но извратено чувство за хумор. Гадостите му доставят удоволствие. По природа си е хаплив и саркастичен. Затова и съм толкова чувствителен на тема сарказъм…

— А твоята връзка с Маккафри? — Опитвах се да не му позволя да се отнася прекалено.

— Може би Еди е такъв заради ръста си. Дребните хора често стават такива. Виж при теб… Сега не ви виждам, но си спомням, че бяхте по-скоро среден на ръст, нали?

— Метър и осемдесет съм — казах аз уморено.

— Ето, това е среден ръст. Аз пък винаги съм бил едър. И татко беше едър. Татко беше невероятен ерудит. Майка ми беше ирландска хубавица. Точно както твърди Мендел… Генетиката е изумителна наука, не мислите ли?

— Докторе… Твоята връзка с Маккафри — натъртих аз.

— Моята връзка? О, нищо сериозно, просто въпрос на живот и смърт.

Тауъл се изсмя. Чувах го за пръв път да се смее и се надявах, че ще е и за последен. Смехът му беше кух, призрачен и дисхармоничен като фалшив акорд, прозвучал насред симфония със съвършена мелодика.

— Живеех с Лайла и Уили младши на третия етаж на общежитието в „Джедсън“. Стюарт и Еди деляха стая на първия етаж. Като семеен колежанин ми се полагаше по-голямо жилище. Всъщност ставаше дума за едно малко, но много приятно апартаментче. Две спални, баня, дневна, малка кухня. Но нямаше работен кабинет, нямаше библиотека и затова ми се налагаше да чета на кухненската маса. Лайла й беше придала ведра атмосфера — разни малки дреболийки тук-там по рафтовете, карирани пердета в приятни цветове, покривки, все женски неща. По онова време Уили младши тъкмо беше навършил две годинки. Беше последната ми година в колежа. Имах известни проблеми с някои от подготвителните курсове за кандидатстване в университета — физика, органична химия. Никога не съм бил свръхинтелигентен. Въпреки това с постоянство и воля успявам да постигна съвсем задоволителни резултати. Отчаяно исках да ме приемат в медицинския факултет, при това заради самия мен. Моят баща беше лекар, неговият баща също. И двамата са били сред най-добрите студенти. В колежа ми се присмиваха зад гърба, че съм наследил не само красотата, но и ума на майка си. Мислеха си, че не ги чувам, но грешаха. Толкова ми се искаше да им докажа, че мога да постигна нещо абсолютно сам, а не защото съм син на Адолф Тауъл.