Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 179

— Много съм впечатлен.

— Студентите, посещаващи моите лекции, демонстрират после задълбочени знания. Аз съм добър учител.

Притиснах дулото на пистолета към гърба му. Сребристата му коса се раздели на път, но той дори не трепна.

— Запали двигателя и изтегли колата встрани от пътя. Точно зад оня голям евкалипт.

Линкълнът се озова на нужното място.

— Изгаси двигателя.

— Не ставайте груб — каза Тауъл. — Няма защо да се опитвате да ме сплашите.

— Изгаси го, Уил.

— Доктор Тауъл.

— Доктор Тауъл.

— Нужно ли е това нещо да седи опряно в тила ми?

— Аз ще задавам въпросите.

— Всичко ми изглежда толкова пресилено, толкова безсмислено. Като в евтин екшън.

— Напротив, още по-зле е. Кръвта е истинска и никой от мъртвите не става, за да си тръгне от снимачната площадка, след като димът се разнесе.

— Пак мелодраматизирате.

— Съветвам те да прекратиш игричките си — казах аз гневно.

— Игрички ли? Да не би да си играем на нещо? Мислех, че само децата си играят. На прескочикобила, на дама. — Гласът му изтъня.

— И възрастните си играят — казах аз. — Гадни игрички.

— Игри. Игрите помагат да се запази целостта на егото. Чел съм го някъде… Ериксън? Пиаже?

Или Крюгер не беше единственият актьор в семейството, или просто ставаше нещо, за което аз нямах и най-малка представа…

— Ана Фройд — прошепнах.

— Да. Ана. Каква жена. С удоволствие бих се запознал с нея, но и двамата сме толкова заети… Жалко… А егото трябва да запази целостта си. На всяка цена. — Той замълча за около минута. После: — Тези седалки имат нужда от почистване. Виждам петна по кожата. Напоследък правят чудесни почистващи препарати за кожа. Видях ги в автомивката.

— Мелъди Куин — казах аз, опитвайки се да го върна в правия път. — Трябва да я спасим.

— Мелъди. Красиво момиче. Красивото момиче е като мелодия. Прекрасно малко дете. Звучи ми почти познато…

Продължих да му говоря, но той все се измъкваше. С всяка следваща минута ставаше все по-отнесен, а думите му постепенно се превърнаха в словесна салата с твърде малко смисъл в нея. На всеки две-три минути повтаряше поне по веднъж фразата: „Егото трябва да запази целостта си“.

Беше ми необходим като пропуск за „Ла Каса“, но в това си състояние той беше абсолютно безполезен. Започнах да се паникьосвам. Ръцете му бяха все още на волана, но бяха започнали да треперят.

— Хапчета — каза той.

— Къде?

— В джоба…

— Хайде — казах аз не без сериозна доза съмнение, — бръкни и ги вземи. Хапчетата и нищо друго. И не прекалявай с тях.

— Не… две хапчета… предписаната дозировка… никога повече от две… никога повече…

— Вземи ги.

Продължих да държа пистолета опрян в тила му. Едната му ръка се смъкна от волана и измъкна от джоба на сакото шишенце като това с риталина на Мелъди. После внимателно тръсна върху дланта си две хапчета, затвори капачката на шишенцето и го върна обратно в джоба си.