Читать «Жестоки игри» онлайн - страница 180

— Вода? — попита той почти по детски.

— Глътни ги така.

— Аз ще… безсмислица.

Тауъл глътна хапчетата.

Крюгер излезе прав. Братовчедът Уили наистина беше добър в дозирането. След около дванайсет минути по моя часовник той вече изглеждаше и говореше далеч по-добре. Замислих се за усилието, което му е коствало всеки божи ден поддържането на образа на добрия доктор в очите на другите. Очевидно споменаването на убийствата бе ускорило значително поредната криза.

— Да си пропусна вечерната доза… Колко глупаво от моя страна.

Въздействието на наркотика беше все още в началния си стадий.

— Правил съм много… лоши неща през живота си — продължи той. — Гюс ме принуждаваше да върша лоши неща. Огромна грешка за човек с моя… статут. За човек с моето потекло.

Пропуснах думите му край ушите си.

След известно време Тауъл придоби доста по-нормално изражение.

— Какво е това, торазин? — попитах аз.

— Негов вариант. От известно време насам се грижа лично за собствената си фармакологична подсигуровка. Опитах най-различни фенотиазини… Торазинът вършеше добра работа, но ме правеше твърде отнесен. В това състояние не можех да преглеждам пациенти. Искаше ми се да полегна и да си дремна като бебче. Не, беше далеч по-лошо. Приискваше ми се да се отнеса до дупка. Това тук е нов агент, далеч по-добър от останалите. Още е в експериментален срок. Производителят ми го изпрати. Те всичките са толкова ентусиазирани, когато могат да ми „услужат“ с нещо… Имам солидни запаси. Но ми се налага да подремвам следобед, иначе всичко ми се обърква. Точно както стана сега, нали?

— Да. Колко време ти е необходимо, за да влезеш отново в крак?

— За мъж с моите размери — двайсет до двайсет и пет минути. Забележително, нали? Дръпваш ръчката, изчакваш и ето че картината се прояснява отново. Животът става толкова по-поносим. Нещата болят толкова по-малко. Дори в този миг го чувствам как действа — като кална локва, която се превръща в планинско изворче. Докъде бяхме стигнали?

— Говорехме си за гадните игрички, които извратеняците на Маккафри си играят с малките дечица.

— Аз не съм един от тях — каза той бързо.

— Знам. Но си помагал на тия мръсници да се гаврят със стотици деца, давал си време и пари на Маккафри, уредил си смъртта на Хендлър и Гутиерес, на Хикъл. Държал си Мелъди Куин на свръхдоза, за да си сигурен, че ще мълчи. Защо?

— Всичко свърши, нали? — попита Тауъл с облекчение.

— Да.

— Те ще ми отнемат разрешителното за практикуващ лекар.

— Определено. Не мислиш ли, че така ще е най-добре?

— Предполагам — каза той колебливо. — Все още го чувствам дълбоко в мен, желанието да свърша още много добри дела.

— Ще имаш тази възможност — успокоих го аз, съзнавайки, че хапчетата му са далеч от съвършенството. — Ще те изпратят на някое място до края на живота ти. Там няма да имаш почти никакви дразнители. Там няма да има документи за попълване, графици за спазване, пациенти със спешни случаи. Няма да го има и Гюс Маккафри, който да ти казва какво да правиш, как да водиш живота си. Ще бъдеш сам със себе си и ще се чувстваш далеч по-добре, защото ще ти позволят да вземаш хапчетата си и да помагаш на други хора. Хора, които ще се нуждаят от помощ. А ти си лечител, ти ще можеш да им помогнеш.