Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 3

Преди, когато живееха в Ню Йорк, Мелъри се състезаваше с клин и с фланелка, изровена от огромния куп отборни фланелки, струпани в съблекалнята. По време на срещите едно момче следеше двубоите и щом някой от състезателите отбележеше точка, то вдигаше ръка, за да уведоми публиката.

В новото училище не беше така. Фехтовачите от отбора на Мелъри имаха истински екипи и електрически рапири, а при отбелязване на точка електронна апаратура излъчваше светлинни и звукови сигнали. Джерард беше убеден, че това е достатъчно да те изпълни с комплекси и да пощръклееш от притеснение.

Майка им обаче очевидно имаше друго обяснение за нервността на Мелъри.

— Заради онова момче е, нали? Говореше с него в сряда, когато минах да те взема.

— За какво момче става дума? — наостри уши Саймън.

— Ти не се обаждай — нареди майка му, но все пак вметна: — Говорим за Крис, капитана на отбора. Нали ви е капитан, Мелъри?

Мелъри изсумтя нещо неразбрано и без желание.

— „Мелъри и Крис вървели, за целувка после спрели!“ — Саймън тананикаше, а Джерард захихика.

Мелъри се извърна и ги изгледа убийствено.

— Искате ли да ви цапна един и да загубите млечните си зъби наведнъж? Искате ли?

— Не им обръщай внимание — успокои я майка й. — И не се притеснявай. Ти си умно, хубаво момиче и страхотна фехтовачка. Обзалагам се, че Крис те харесва.

— Мамо, престани! — изохка Мелъри и се свлече ниско на седалката.

Госпожа Грейс спря колата пред библиотеката, където работеше. Трябваше да остави някакви папки, но се върна бързо, тичешком и задъхана.

— Хайде, къде се бавиш? Не мога да закъснявам — подкани я Мелъри и без никаква нужда приглади косата си. — Това е първият ми мач!

Госпожа Грейс въздъхна.

— Спокойно, почти пристигнахме!

Джерард се обърна към прозореца тъкмо навреме, за да види как отстрани на пътя зейна нещо, което приличаше на дълбок кратер.

В момента майка им караше по висок каменен мост. Досега не го беше виждал, защото училищният автобус никога не беше минавал оттук.

— Саймън, виж! Какво е това?

— Изоставена каменна кариера — отговори бързо Мелъри. — Място, от което някога хората са добивали камъни.

— Кариера… — замислено повтори Джерард. — Каменна кариера.

В паметта му смътно проблесна нещо от картата, която бяха намерили в тайната библиотека на прачичо им Артър.

— Дали не са намерили вкаменелости на древни животни? — сети се изведнъж Саймън и бързо се покатери през Джерард, за да вижда по-добре навън. Всички знаеха, че Саймън е луд по животните. — Чудя се какъв вид динозаври са живели в този район? Кажи, мамо?

Майка им вече влизаше в паркинга на училището и дори не го чу.

* * *

Джерард, Саймън и майка им се изкачиха до реда, където бяха местата им, а Мелъри седна при своя отбор. Тук-там на пейките вече имаше семейства на състезателите и запалени фенове, които Джерард бе виждал в училище.

На пода, в центъра на залата, беше застлана дълга правоъгълна пътека с маркирани бели линии. До нея имаше сгъваема масичка с електронното табло за резултатите. С големите си разноцветни бутони то приличаше повече на електронна игра, отколкото на нещо толкова важно, колкото е едно табло за резултати. Около него се въртеше директорът и бърникаше из кабелите, свърза един от тях с една рапира и изпробва силата на натиска, при който електрическият звънец започва да звъни и лампичките да светват.