Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 6

Треньорът посочи към голямата входна врата на залата и фалшивият Джерард закрачи към нея, изпъчен предизвикателно. Джерард не вярваше на очите си — когато приближи, двойникът му нагло се захили. Джерард стисна юмруци.

Фалшивият Джерард мина край него, без да го удостои с поглед, и тресна двойната врата зад гърба си. На Джерард му се дощя да изтрие наглата усмивка от лицето му, излезе от залата и последва съществото по коридора с шкафчетата за събличане.

— Кой си ти? — попита Джерард. — Какво искаш?

Фалшивият Джерард се обърна и го изгледа. В очите му имаше нещо, от което Джерард се вцепени.

— Не ме ли познаваш? Не ти ли се струва, че аз всъщност съм ти? — Устата на фалшивия се изкриви в подигравателна усмивка.

Беше странно да го наблюдава как говори и как се движи. Не беше съвсем като Саймън с неговата прилежно сресана коса и неизтрити петънца от паста за зъби над горната устна, но съществото не беше и като него — косата му бе по-разбъркана, очите — по-тъмни и… различни.

Фалшивият пристъпи крачка напред. Джерард отстъпи назад.

Какво беше чел в книгата на Артър Спайдъруик? Как да се защити от това свръхестествено същество? Сети се за джобното ножче, което носеше в дънките — духовете се страхуваха от желязо, а стоманата поне отчасти беше желязо. Той бръкна в джоба си и извади ножчето.

— Защо ме преследваш? Защо всички вие не ни оставите на мира?

Съществото отметна глава и се изкиска.

— Никога не може да се отървеш от собственото си аз — изсъска то.

— Ти не си аз — извика Джерард и насочи острието към двойника си.

— Махни тази играчка — намръщи се фалшивият Джерард. Говореше тихо и заплашително, гласът му беше дрезгав.

— Не знам кой си или какво си, нито пък знам кой те изпраща, но се обзалагам, че знам какво търсиш — каза Джерард. — Търсиш книгата на чичо. Справочникът на Артър Спайдъруик. Е, никога няма да го получиш.

Ухилената уста на съществото се разтегна и разкриви в нещо, което изобщо не бе усмивка. След това съществото внезапно отскочи назад, сякаш се изплаши от него. Джерард гледаше изумено как фалшивият Джерард се сви и разтрепери, а косата му избеля и придоби пясъчнокафяв оттенък. Очите му станаха сини и се разшириха от ужас.

Преди да осъзнае защо е всичко това, Джерард чу зад гърба си женски глас:

— Какъв е този нож? Хвърли го! Веднага!

Заместник-директорката се хвърли към него и сграбчи китката му. Джобното ножче изтрака върху покрития с линолеум под.

Джерард се вторачи в острието му, а момчето с пясъчната коса избяга по коридора. Хлипаше, но хлипанията му много приличаха на смях. И защо да не се смее — беше разиграло страхотен театър пред заместник-директорката и беше натопило Джерард.

* * *

— Ти луд ли си? Защо си донесъл ножчето в училище? — прошепна Саймън на брат си.

Двамата седяха на дивана пред кабинета на заместник-директорката.

Джерард му хвърли унищожителен поглед. Беше обяснил няколко пъти — веднъж и на полицаите! — че просто е показвал ножчето на момчето, нищо повече. Никой обаче не откри това момче, за да потвърди разказа му. Накрая заместник-директорката помоли Джерард да почака отвън. Майка му отдавна беше в кабинета й, но Джерард не можеше да чуе за какво говорят.