Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 13

Джерард и Саймън седяха мълчаливо. Тук, под земята, ударите на чуковете се чуваха много по-високо и отчетливо, чуваше се и глухо бучене като от огромен огън. В здрача над главите им се виждаха върхове на сталактити, които висяха от таваните като гора от ледени висулки.

Минаха през зала с прилепи. Те пищяха пронизително, а подът беше потъмнял от вонящите им изпражнения. Джерард с усилие се възпря да не трепери. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-студено ставаше. От време на време в мрака се раздвижваха някакви сенки и се чуваше пресекливо неритмично почукване.

Завиха по тесен коридор и минаха през голяма зала със сталактити, по които се стичаше вода. След вонята от прилеповите изпражнения Джерард с облекчение поемаше студен влажен въздух, наситен с миризма на минерали.

В следващата зала на пещерата имаше големи купчини с предмети от скъпоценни метали и камъни. От една великолепна малахитова чаша изскочи златен плъх с очи от сапфири, втренчи се в момчетата и без да мигне ги следи, докато се отдалечиха. Сребърен заек с ключе за навиване се бе отпуснал върху лапите си, а цветът на една платинена лилия се отвори и после пак се затвори… Саймън, който беше луд по всякакви животни, не обърна внимание на тези чудеса, но очите му блеснаха, като видя златния плъх.

В следващата зала джуджета на групи дълбаеха в гранитните стени статуи на други джуджета. Силният блясък от фенерите им заслепи очите на Джерард, но му се стори, че видя как ръката на една от статуите се раздвижи.

Преминаха в огромна зала, където растеше грамадно подземно дърво. Дебелият му ствол се издигаше нагоре и се губеше в мрака, а гъсто преплетените клони образуваха същински покрив. Наоколо се носеше птича песен с особен метален звук.

— Това не може да е дърво! — каза Саймън. — Тук няма слънце. Щом няма слънце, няма и фотосинтеза. Щом няма фотосинтеза, няма и дървета.

Джерард огледа ствола.

— Метален е — каза той, вдигна глава към короната и си даде сметка, че всички листа са от сребро. Високо сред железните клони със сребърни листа пляскаше с криле медна птица и се взираше надолу към тях със студени очи от черен кехлибар.

— Първото желязно дърво — каза едно от джуджетата. — Гледайте, смъртни! Тази красота никога няма да изчезне!

Джерард огледа дървото със страхопочитание. Възможно ли беше един метал да бъде усукан като клони и така изкован, че да изглежда като груба кора, а пък друг метал да изглежда толкова деликатен и изящен — всяко сребърно листенце беше уникално, съвсем като истинско, с нежни жилки и неповторима форма.

— Защо ни наричаш смъртни? — попита Джерард.

— Не знаете ли собствения си език? — изсумтя джуджето. — Смъртен означава „роден, за да умре“. Как иначе да ви наричаме? Докато мигнеш, и вие изчезвате! — Джуджето се наведе към клетката и намигна.

Няколко изхода извеждаха към тъмни коридори, но от мястото, където бяха спрели, Джерард не можа да види нищо по-навътре в тях. Джуджетата задърпаха клетката по един от коридорите — широк и с колони. Той ги отведе в малка зала, където на трон, издълбан в огромен сталагмит, седеше джудже със сива брада, много твърда, като от метал. Очите му светеха като зелени скъпоценни камъни. В краката му, върху просната пред трона кожа от елен, се изтягаше метално куче. Страните на кучето се издигаха и спадаха ритмично, с тихо хриптене, и то изглеждаше като истинско. Върху гърба му бавно се въртеше метално ключе.