Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 10

— Не е ли странно да копаеш скали? Искам да кажа, че това са просто едни камънаци — започна да философства Саймън, но брат му не отговори. Той пристъпи от крак на крак, загърна се плътно в якето си и продължи: — Може пък да не са обикновени камъни, а гранит?

Джерард насочи фенерчето към каменните стени. Лъчът се плъзна по тях и бледата му светлина освети в скалата тънка ръждивокафява ивица, обкръжена с петна от светла охра. Нямаше представа що за скала беше това.

— Защо мълчиш? Как ще слезем долу? — обади се отново Саймън.

— Не знам. Ти кажи как ще слезем, като много знаеш — сопна се Джерард.

— Ами… — започна Саймън, но гласът му трепна обидено и секна.

Джерард изпита чувство на вина.

— Нека просто опитаме да слезем — предложи той. — Можем да скочим на долната тераса, след това да опитаме да стигнем до следващата…

— Терасата е доста надолу — надникна над ръба Саймън. — Трябва да намерим въже или нещо подобно.

— Нямаме никакво време — поклати глава Джерард. — Дръж фенерчето.

Той пъхна фенерчето в ръцете на своя близнак и седна на ръба на скалата. Погледна надолу. Под краката му беше непрогледна тъмнина. Пое дъх, плъзна се и скочи на долната каменна тераса, която не можеше да види.

Когато опита да се изправи, светлината на фенерчето, насочено от Саймън, го заслепи. Препъна се и падна.

— Добре ли си? — извика Саймън.

Джерард сложи ръка над очите и се опита да запази самообладание и да не наругае брат си.

— Добре съм, хайде скачай. Твой ред е.

Саймън тромаво се нагласи и от скалния ръб върху главата на Джерард се посипаха пръст и камъчета. Той бързо се отмести, опипвайки с крак къде е краят на терасата.

Саймън се стовари почти върху него и извика, изпусна фенерчето и то полетя надолу в тъмнината. Падна на дъното на кариерата, отскочи веднъж, после още веднъж и остана да лежи неподвижно, осветявайки тънка ивица от бодливи треви и камъни.

— Как може да си толкова тъп! — изкрещя Джерард. Усети как гневът му за миг нарасна в него като живо същество и почти го задуши. Можеше да го преодолее, само ако крещи. — Защо не ми хвърли фенерчето, преди да скочиш? Как ще слизаме сега в тая тъмница? Ами ако Мелъри е в смъртна опасност? Ако загине, само защото ти си малоумен идиот?

Саймън подсмръкна. Джерард разбра, че плаче и отново го връхлетя чувство на вина. Беше шокиран от избухването си повече и от брат си.

— Не исках да те обидя, Саймън — бързо каза той.

Саймън кимна, но извърна глава настрана.

— Мисля, че долу има друга тераса. Виждаш ли, мержелее се някаква издатина.

Саймън продължаваше да мълчи.

— Аз ще скоча пръв — каза Джерард.

Пое дълбоко въздух и скочи в тъмнината под краката си. Този път се удари силно. Корнизът се оказа много по-надолу, отколкото предполагаше. Стъпалата и дланите му пламнаха. Надигна се и бавно се изправи, единият крачол на джинсите му беше съдран, а на ръката си имаше рана, която започваше да кърви. Явно се беше разрязал на някой от многобройните остри каменни ръбове. Но каквито и да бяха пораженията, оттук до дъното на кариерата вече можеше да се стигне само с един неголям скок и той скочи.