Читать «Желязното дърво» онлайн - страница 8

Никой не отговори. Той надникна под всички врати, но тоалетните бяха празни. Предпазливо натисна една от вратите. Нямаше никой, но въпреки това се почувства като престъпник. Обърна се и изтича обратно в коридора.

— Няма ли я? — попита Саймън.

— Празно е. Няма никой. — Джерард огледа коридора. Надяваше се никой да не е видял откъде излезе.

— Може да е отишла към директорския кабинет, за да ни търси — предположи Саймън. — Щом я няма никъде…

В стомаха на Джерард се намота кълбо от страх. След като заместник-директорката го хвана с ножчето, той не бе мислил за нищо друго, освен за ужасните неприятности, в които се беше забъркал. Онова нещо обаче беше още в училището. Той си спомни съществото, което беше приело неговия външен вид, спомни си как то ровеше в чантата на Мелъри.

— А дали Мелъри не е навън? — попита Джерард с надежда, че могат да открият сестра си преди съществото. — Може да е излязла, за да види дали не я чакаме до колата.

— Ами, не знам… Да проверим — сви рамене Саймън.

Джерард не беше убеден, че има смисъл, но все пак излязоха.

Небето притъмняваше. Слънцето беше залязло и последните му лъчи обагряха хоризонта в пурпурно злато. Сумракът бързо се сгъстяваше. Двамата минаха покрай лекоатлетическата писта и бейзболното игрище.

— Няма я — прошепна Саймън.

Джерард кимна. Стомахът му пак се сви от ужас. Къде изчезна Мелъри?

— Джерард! — обади се пак Саймън. — Какво е това?

Той направи няколко крачки встрани, наведе се и вдигна от земята нещо блестящо.

— Медалът на Мелъри! — възкликна Джерард. — А това какво е? Виж!

Десетина големи камъка образуваха сред тревата кръг около мястото, където беше лежал медалът. Джерард коленичи до най-големия. В него беше издълбана една-единствена дума: „Размяна“.

— Тези камъни май са от кариерата — замислено каза Саймън.

Джерард го погледна изненадано.

— Спомняш ли си картата на чичо Артър? Според нея в кариерата живеят джуджета, но мисля, че джуджетата не могат да се превръщат в други неща.

— Мелъри може да е вътре с мама. Може да ни чакат пред кабинета на директорката.

На Джерард му се щеше да вярва, че е така.

— Добре, но защо тогава медалът й е тук?

— Може да го е изпуснала, може това да е капан. — Саймън се обърна и тръгна към училището. — Да се връщаме и да видим дали не е с мама.

Джерард едва-едва кимна. Почувства как страхът отново пропълзява в стомаха му.

Майка им беше във фоайето, близо до входа, и говореше по мобилния си телефон. Стоеше с гръб към тях. Говореше тихо, но двамата я чуваха от ъгъла, където се спотаиха.

— Да… И аз мислех, че нещата се оправят, но Джерард и досега не ми казва какво се случи в самото начало, в деня, в който се преместихме тук. Освен това… Може да ти прозвучи странно, но Мелъри и Саймън постоянно го защитават.

Джерард замръзна на място.

Хем се страхуваше от онова, което майка му щеше да каже по-нататък, хем не смееше да направи каквото и да е, за да й попречи да продължи.

— Не, не. И двамата твърдят, че Джерард не е направил нито една от тези поразии. Те също крият нещо от мене. Млъкват, когато вляза в стаята, прикриват се един друг, да не говорим как прикриват Джерард. Трябваше да чуеш какви извинения измисля Саймън за това, че брат му насочи нож срещу онова малко момче. — Тя изхлипа и започна да плаче. — Вече не знам. Просто мисля, че повече не мога да се справям с него. Той е толкова разстроен от раздялата ни, Ричард, толкова е разстроен. Сигурно затова получава тези ужасни пристъпи на гняв. Може би трябва да дойде известно време при тебе.