Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 67

Скоро стана очевидно обаче, че тук действа и още нещо. Защото — точно като предния ден — всеки път, когато попаднех на някаква интересна компания, с мен ставаше нещо, физически. Усещане, което мога да обясня само като го сравня с електрическо зареждане, обикновено точно под гръдната кост, малък прилив на енергия, която бързо се разливаше на вълни по цялото ми тяло, а после протичаше в атмосферата на стаята, като изостряше цветовете и правеше звуците по-отчетливи. Имах чувството, че съм свързан с някаква огромна, необхватна система, задействан съм като незначителна по размери, но активирана фибра, пулсираща на верижното табло. Първите акции, които избрах, например, да ги наречем V, започнаха да се вдигат пет минути след като бях изпратил поръчка за закупуване. Следях ги, като в същото време слухтях по различните уеб страници, търсейки да закупя още нещо. Поради това с нарастваща увереност установих, че сърфирам по фондовия пазар през ранната половина на сутринта, скачайки от една компания на друга, продавайки V с печалба и веднага влагайки я във W, които на свой ред бяха продадени точно навреме, за да се финансира плячката в X.

Добивайки увереност обаче, започнах да губя търпение. Исках да играя с повече жетони, с по-голям капитал, с повече средства. До средата на сутринта малко по малко бях стигнал до 35 000 долара, което беше добре, но за да направя истински пробив на пазара, може би се нуждаех да започна с тази сума удвоена три или четири пъти.

Позвъних в Клондайк, но те не предлагаха заем по-голям от 50 процента от наличния капитал. Тъй като нямах много вземане-даване с моя банков агент, не ми се искаше да опитвам с него. Нито си въобразявах, че някой от познатите ми има излишни 75 000 долара, или че някоя легитимна финансова фирма би откъснала от сърцето си такава една сума просто така, затова, понеже парите ми трябваха в момента и знаех точно как да ги използвам, оставаше ми само още една възможност.

11

ОБЛЯКОХ ЕДНО ЯКЕ и излязох от апартамента. Тръгнах надолу по Авеню А, минах покрай Томпкин Скуеър парк и се спуснах към Трета улица към една закусвалня, в която често ходех. Мъжът на касата, Нестор, беше местен човек и знаеше всичко, което става в квартала. Той сервираше кафе и мъфини, чийзбургери и сандвичи с риба тон в това заведение от двайсет години и беше свидетел на всички радикални промени и разчиствания на сметки, обособяването на по-висшата класа и крадливото посегателство на високоетажните жилищни сгради. Хора идваха и си отиваха, но Нестор беше все там, връзка със стария квартал, който дори аз си спомнях от детството си — Луизаида, латиноквартала с малките барчета и заведения, с възрастните мъже, които играеха на домино, салсата и меренгето, които струяха от всеки прозорец, а по-късно появата на Азбучния град от опушени сгради и продавачи на дрога, бездомници, които се подвизаваха в кашони в Томпкинс Скуеър парк. Често разговарях с Нестор за тези промени, а той ми разказваше разни истории, някои от които караха косата ми да настръхне, за разни местни особняци, от старото време, магазинери, полицаи, адвокати, проститутки, брокери, лихвари-кожодери. Това му беше доброто на Нестор, той познаваше всички — даже мен познаваше, анонимен неженен бял мъж, който живее на Десета улица от пет години и е някакъв там журналист или нещо такова. Така че като влязох в заведението му и седнах на бара, го попитах дали познава някой, който би могъл да ми заеме пари в брой и то спешно — свръхлихвата няма да е никаква пречка — той не трепна, просто ми донесе чаша кафе и ми каза да не мърдам оттам.