Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 37

Деловият отчет на Броган продължи още няколко секунди, но после изведнъж го чух да казва: „Да, разбира се, тук е, ето сега ще ви го дам“. Той се пресегна, подаде ми телефона и ми направи знак да го взема. Пресегнах се и през двете или три секунди, които ми бяха нужни да го поема и да го сложа до ухото си, почувствах това, което според моите представи беше нахлуване на неописуемо количество адреналин в кръвта ми.

— Здравей… Мелиса?

— Да, Еди. Чух съобщението ти.

Мълчание.

— Слушай, много съжалявам за това, бях в паника… аз…

— Не се притеснявай. Нали за това са телефонните секретари.

— Ами… да… добре. — Погледнах към Броган, нервно… — И наистина съжалявам за Върнън.

— Да. Аз също. Господи — гласът й се забави и прозвуча уморено. — Но едно нещо ще ти кажа, Еди, не ме изненада много. То отдавна предстоеше да се случи.

Не можех да измисля какво да отговоря на това.

— Знам, че звучи грубо, но той се беше забъркал в нещо… — Тук тя замълча, после продължи — …с някакво вещество. Но предполагам, че е по-добре да не си отварям устата на този телефон, нали?

— Вероятно да.

Броган все още си играеше с кламера и имаше вид на човек, който слуша епизод от любимото си радиопредаване.

— Не можех да повярвам, като чух гласа ти, обаче — продължи Мелиса, — и едва схванах съобщението. Трябваше да го прослушам два пъти. — Тя направи пауза с два удара на сърцето по-дълга от нормалното. — Така… какво си правил в апартамента на Върнън?

— Срещнах го случайно на Дванайсета улица вчера следобед — казах аз, като на практика четях показанията пред мене — и се уговорихме да се видим днес сутринта в неговия апартамент.

— Това е толкова странно.

— Има ли някаква възможност да се срещнем? Бих искал да…

Не можах да довърша изречението.

Исках какво?

Тя остави мълчанието да виси между нас.

Накрая каза:

— Предполагам, че ще съм много заета известно време, Еди. Ще се занимавам с погребението и бог знае още какво.

— А мога ли да ти помогна с нещо? Чувствам се…

— Недей. Не е необходимо да се чувстваш задължен или нещо такова. Нека просто ти звънна, когато… когато разполагам с малко време. И тогава ще разговаряме както трябва. Какво ще кажеш?

— Разбира се.

Исках да кажа още нещо, да я попитам как е, да я накарам да говори още, но това беше. Тя каза „Добре… дочуване“ и двамата затворихме телефона.

Броган хвърли кламера, чуквайки го с нокът, приведе се напред заедно със стола и кимна с глава към показанията.

Подписах ги и му ги подадох.

— Това ли е? — попитах аз.

— Засега. Ако имаме нужда от теб отново, ще ти се обадим.

После отвори едно чекмедже на бюрото си и започна да търси нещо.

Аз станах и си тръгнах.

Вън на улицата запалих цигара и дръпнах дълбоко няколко пъти.

Погледнах часовника си. Току-що беше минало три и половина.