Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 23

Върнън Гант — пишеше на нея — консултант. Бяха изписани номерата на домашния и мобилния му телефон, както и адресът, сега живееше в Горен Ийст Сайд, представете си. Имаше и натруфено, безвкусно малко лого в горния десен ъгъл. За миг си помислих да му звънна, но не исках да бъда залъгван с извинения. Не исках да рискувам да ми каже, че е зает или че може да се видим чак в средата на другата седмица, защото аз исках да се видя с него незабавно, очи в очи, за да науча всичко за това негово предполагам умно хапче. Исках да знам кой го произвежда, какво съдържа и — най-важното от всичко — как мога да си набавя още от него.

5

ИЗЛЯЗОХ НА УЛИЦАТА, спрях такси и казах на шофьора да кара към пресечката на Девета и Първа улица. После се облегнах назад и се загледах през прозореца. Денят беше слънчев и свеж, а трафикът, докато се движехме към центъра, не беше много натоварен.

Тъй като работех вкъщи и се срещах с хора, които в повечето случаи живееха във Вилидж или в Долен Ийст Сайд и Сохо, не ми се налагаше често да слизам в центъра на града и по-специално в източния квартал. Всъщност, докато пресечните улици прелитаха бързо покрай нас и навлизахме в квартала с улици, започващи с Петдесет, Шейсет и Седемдесет, не можах да си спомня кога за последен път съм бил толкова на север в града. Манхатън, с размера и гъстата си населеност, е доста ограничено място. Ако живееш тук, създаваш своя територия, избираш свои маршрути и толкова. Някои квартали може изобщо да не ги видиш. Или може да се случи да имаш нещо общо с квартала през някоя фаза от живота си — заради работа, приятелства, даже кулинарни предпочитания. Опитах се да си спомня кога за последен път бях ходил в този италиански ресторант с вътрешен двор, Ил Вагабондо, на Трета и не знам коя пресечна улица — сигурно най-малко преди две години.

Така или иначе, доколкото виждах, нищо не беше се променило много.

Шофьорът спря до бордюра точно срещу Линдън Тауър на Девета улица. Платих му и слязох от таксито. Това беше Йорквил, стара немска част на града, стара, защото не беше останало много от немското в нея, може би само няколко магазинчета, един за алкохол, един-два за деликатеси и химическо чистене, и със сигурност имаше много малко от старите обитатели, но в по-голямата си част, поне така бях чел някъде, кварталът се води като централно източен, застроен е с жилищни сгради, има барове за запознанства, ирландски кръчми и специализирани ресторанти, които се откриват и закриват с обезпокояваща честота.

Хвърляйки бегъл поглед, виждах нещата точно по този начин. От мястото, на което бях застанал, можех да различа един О’Лийри, един Ханиган и ресторант, наречен Кафене Октомврийска Революция.

Линдън Тауър представляваше жилищна сграда, построена с тъмночервени тухли, една от многото такива, строени през последните двайсет, двайсет и пет години в тази част на града. Те бяха наложили своето безспорно, монолитно присъствие, а Линдън Тауър, като повечето от тях, беше свръхогромна, грозна и студена.