Читать «Екстремен ум» онлайн - страница 208

— Мама каза да почакаш.

— Знам, но много бързам.

Тя преценяваше доколко приемливо е това обяснение, вече заинтригувана — това, с което се беше занимавала преди да дойда, явно беше забравено.

— Али, идвам.

Припряността в гласа на Мелиса ме прониза и знаех, че трябва да се махна от там преди да е дошла. Смятах да й кажа да не отваря куфарчето, преди да съм си тръгнал. Сега нямаше значение.

Отстъпвах назад по стълбите.

— Трябва да вървя, Али. Приятно ми е, че се запознахме.

Тя отново сключи вежди, напълно объркана от случващото се. С тихичък глас каза:

— Майка ми вече идва.

Като вървях заднешком, я попитах:

— Запомни ли името ми?

С още по-тих глас тя каза:

— Еди.

Аз се усмихнах.

Можех да я гледам с часове, но трябваше да изчезвам и се обърнах. Отидох до колата, качих се вътре, запалих двигателя.

С ъгъла на окото си, докато потеглях, усетих внезапно раздвижване около вратата на къщата. Когато стигнах до първата отбивка и се канех да завия на ляво, погледнах в задното огледало, Мелиса и Али стояха — хванати за ръце — по средата на улицата.

ОТПРАВИХ СЕ към Нюбърг, откъдето се върнах отново на шосе номер 87, посока север. Реших да продължа така до Олбъни и от там да реша какво да предприема.

Беше рано следобед, когато стигнах покрайнините на града. Обикалях наоколо известно време после паркирах в една странична улица, пресечка на Централното Авеню. Седях в колата двайсетина минути, втренчен във волана.

Но какво можех да предприема от тук?

Излязох от колата и започнах да вървя, бързо и без конкретна посока. Докато вървях, непрекъснато си преповтарях сцената с Али. Приликата й с Мелиса беше свръхествествена, бях потресен, зашеметен от цялото преживяване — премигвах в безкрайността, разтърсен от внезапен, неочакван спазъм от човечност, доброта и надежда.

Но докато вървях, също така усещах сребърната кутийка на Генади, намираща се в джоба на джинсите ми. Знаех, че след няколко часа ще отворя кутийката, ще взема последните двете таблетки в нея и ще ги глътна — проста, банална последователност от движения, която беше прекалено крайна и лишена от всякаква близост с добротата и надеждата.

Продължавах да се разхождам безцелно.

След около половин час реших, че няма смисъл да продължавам. Изглежда скоро щеше да завали, и във всеки случай непознатостта на тези изпълнени с хора търговски улици беше започнала да става малко дезориентираща.

Спрях и се обърнах, за да тръгна отново към колата. Но докато се обръщах, се улових, че се взирам във витрината на един магазин за електроуреди, в който имаше петнайсет телевизора, наредени в три редици по пет. На всеки екран, втренчено право в мене, беше лицето на Донатела Алварес. Това беше голям шок. Тя беше леко наклонена напред, очите й, големи и дълбоки, дългата й, кестенява коса, спусната на една страна, хвърляше сянка върху едната половина на лицето й.

Стоях вцепенен на тротоара, хора минаваха зад и покрай мен. После се приближих до витрината и се загледах в новините, които показваха външни кадри на Актиум и хотел Клифдън. Придвижих се покрай витрината и влязох вътре, за да чуя коментара — но звукът беше силно намален и от шума на трафика зад мен, чувах само отделни фрагменти. След като показаха Четирийсет и осма улица, мисля, че чух нещо за… „изявление, направено този следобед от Карл Ван Лун“. После „…преоценка на сделката, в светлината на негативна публичност“. И по-нататък — аз наистина много се напрягах да чуя това — нещо като „…това се е отразило негативно върху цените на акциите.“