Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 114

Не беше успял да овладее гласа си и от устата му беше излязъл един конкретен въпрос. Ливия го забеляза.

— Какво става, Салво?

— Нищо. Хващаш ме в лошо настроение. Тежък случай за разследване.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Да.

— Утре следобед ще хвана самолета. Обичам те.

* * *

Трябваше да убие по някакъв начин времето, докато чакаше Мими. Не му се ядеше, въпреки че в стомаха му не беше останало нищо. Ръката му почти против волята му се пресегна и взе някаква книга от лавицата. Погледна заглавието й: „Тайният агент“ от Джоузеф Конрад. Спомняше си само, че му беше харесала, но не му идваше на ум нищо друго от нея. Често се случваше да прочете първите редове или края на някой роман и в паметта му да се отвори малка кутийка, от която започваха да излизат героите, ситуациите, изреченията. „Господин Верлок излезе рано сутринта и остави магазина под надзора на зет си.“ Започваше така, но тези думи нищо не му говореха. „Той отминаваше по пълната с хора улица незабелязан, но смъртоносен — като чумата.“ Това беше последното изречение от книгата, което обаче му каза много. В съзнанието му се върна и друго от същата книга: „Без жалост към нищо на земята, дори и към самите себе си, готови да използват смъртта в името на добруването на човечеството…“. Постави набързо томчето на мястото му. Не, ръката не беше реагирала независимо от мисълта, разбира се, че беше водена несъзнателно от самия него и от онова, което таеше в душата си. Седна във фотьойла и пусна телевизора. Първият кадър, който видя, беше със затворници от някакъв лагер, но не от епохата на Хитлер, а в наши дни. Някъде по света, но не се разбираше къде точно, защото лицата на всички хора, преживяващи страх, са еднакви. Изключи апарата. Излезе на верандата и остана да гледа морето, опитвайки се да диша със същия ритъм на прибоя.

Вратата ли беше, или телефонът? Погледна си часовника, минаваше единайсет, беше твърде рано за Мими.

— Ало? Синагра съм.

Едва доловимият глас на Балдучо Синагра, който винаги звучеше, сякаш е на път да се скъса като паяжина под напора на вятъра, не можеше да бъде объркан с друг.

— Синагра, ако имате да ми кажете нещо, обадете ми се в полицейското управление.

— Почакайте… Какво правите, да не се уплашихте? Телефонът ми не се подслушва. Освен ако вашият не е под контрол.

— Какво искате?

— Исках да ви кажа, че не съм добре, никак не съм добре.

— Защото нямате вести от вашия многообичан внук Япикину ли?

Въпросът му беше като куршум, изстрелян директно в топките му. Балдучо Синагра за кратко остана мълчалив — времето, което му беше необходимо, за да понесе удара и да възвърне дишането си.

— Убеден съм, че внукът ми, където и да се намира, е по-добре от мен. Бъбреците ми вече не функционират. Нуждая се от трансплантация, иначе умирам.

Монталбано не каза нищо. Остави сокола да продължи да прави своите все по-свити концентрични кръгове.

— Ама знаете ли — подхвана отново старецът — колко са болните, които се нуждаем от тази операция? Повече от десет хиляди, комисарю. Ако човек трябва да си чака реда, ще има всичкото време на света, за да умре.