Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 113
Андреа Камиллери
Успя да се изправи, като се вкопчи в мивката, но едва се държеше на краката си. Беше сигурен, че започва да вдига и температура. Напъха главата си под пуснатата чешма.
„Вече съм твърде стар за този занаят.“
Просна се в леглото и притвори очи.
Съвсем за кратко остана в тази поза. Надигна се, главата му се въртеше, но сляпата ярост, която го беше обзела, започваше да се видоизменя в ясна решителност. Обади се в полицейското управление.
— Ало? Ало? Това е полицейското управление на…
— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело, ако е там.
Там беше.
— Кажи, Салво.
— Слушай ме внимателно, Мими. Още сега ти и Фацио вземете една кола, но в никакъв случай служебна, и отивайте в зоната на Сантоли. Искам да знам дали вилата на доктор Ингро е охранявана.
— От кого?
— Мими, не ми задавай въпроси. Ако се охранява, със сигурност не е от нас. Трябва да разберете дали докторът е сам, или с компания. Не бързайте, използвайте всичкото време, което ви е необходимо, за да сте сигурни в онова, което виждате. Бях наредил всички в полунощ да са в управлението. Контразаповед — вече няма нужда да идват. Когато приключите в Сантоли, освободи Фацио и ела тук, в Маринела, за да ми разкажеш какво е положението.
* * *
Затвори и телефонът звънна. Беше Ливия.
— Как е възможно, по това време вече си вкъщи! — попита.
Беше доволна, дори повече от доволна, и щастливо учудена.
— Ами ти, като знаеш, че по това време не съм си вкъщи, защо ми се обаждаш?
Отговори на въпроса с въпрос. Но имаше нужда да печели време, иначе Ливия, както добре го познаваше, щеше да се усети, че нещо не е наред с него.
— Знаеш ли, Салво, от час или горе-долу толкова усещам нещо странно. Никога преди не ми се е случвало, или по-точно не по такъв фрапиращ начин. Трудно ми е да ти го обясня.
Сега Ливия беше тази, която печелеше време.
— Поне опитай.
— Ех, сякаш съм там.
— Извинявай, но…
— Имаш право. Слушай, когато влязох у дома, не видях моята трапезария, а твоята, тази в Маринела. Уф, не е точно така, това си беше моята стая, разбира се, но временно беше заприличала на твоята.
— Както се случва в сънищата.
— Да, нещо подобно. От този момент се чувствам раздвоена. Хем съм в Бокадасе, хем съм и с теб в Маринела. Много е… много е хубаво. Обадих ти се, защото бях убедена, че ще те открия.
За да не попадне в плен на емоцията, Монталбано се опита да го обърне на майтап.
— Факт е, че ти си любопитна.
— За какво?
— Как е устроен домът ми.
— Но след като го… — реагира Ливия.
Спря. Спомни си изведнъж за играта, която той й предложи — отново да се сгодят и да започнат всичко отначало.
— Ще ми е приятно да я опозная.
— Защо не дойдеш?