Читать «Екскурзия в Тиндари» онлайн - страница 113

Успя да се изправи, като се вкопчи в мивката, но едва се държеше на краката си. Беше сигурен, че започва да вдига и температура. Напъха главата си под пуснатата чешма.

„Вече съм твърде стар за този занаят.“

Просна се в леглото и притвори очи.

Съвсем за кратко остана в тази поза. Надигна се, главата му се въртеше, но сляпата ярост, която го беше обзела, започваше да се видоизменя в ясна решителност. Обади се в полицейското управление.

— Ало? Ало? Това е полицейското управление на…

— Катаре, Монталбано съм. Прехвърли ме на господин Ауджело, ако е там.

Там беше.

— Кажи, Салво.

— Слушай ме внимателно, Мими. Още сега ти и Фацио вземете една кола, но в никакъв случай служебна, и отивайте в зоната на Сантоли. Искам да знам дали вилата на доктор Ингро е охранявана.

— От кого?

— Мими, не ми задавай въпроси. Ако се охранява, със сигурност не е от нас. Трябва да разберете дали докторът е сам, или с компания. Не бързайте, използвайте всичкото време, което ви е необходимо, за да сте сигурни в онова, което виждате. Бях наредил всички в полунощ да са в управлението. Контразаповед — вече няма нужда да идват. Когато приключите в Сантоли, освободи Фацио и ела тук, в Маринела, за да ми разкажеш какво е положението.

* * *

Затвори и телефонът звънна. Беше Ливия.

— Как е възможно, по това време вече си вкъщи! — попита.

Беше доволна, дори повече от доволна, и щастливо учудена.

— Ами ти, като знаеш, че по това време не съм си вкъщи, защо ми се обаждаш?

Отговори на въпроса с въпрос. Но имаше нужда да печели време, иначе Ливия, както добре го познаваше, щеше да се усети, че нещо не е наред с него.

— Знаеш ли, Салво, от час или горе-долу толкова усещам нещо странно. Никога преди не ми се е случвало, или по-точно не по такъв фрапиращ начин. Трудно ми е да ти го обясня.

Сега Ливия беше тази, която печелеше време.

— Поне опитай.

— Ех, сякаш съм там.

— Извинявай, но…

— Имаш право. Слушай, когато влязох у дома, не видях моята трапезария, а твоята, тази в Маринела. Уф, не е точно така, това си беше моята стая, разбира се, но временно беше заприличала на твоята.

— Както се случва в сънищата.

— Да, нещо подобно. От този момент се чувствам раздвоена. Хем съм в Бокадасе, хем съм и с теб в Маринела. Много е… много е хубаво. Обадих ти се, защото бях убедена, че ще те открия.

За да не попадне в плен на емоцията, Монталбано се опита да го обърне на майтап.

— Факт е, че ти си любопитна.

— За какво?

— Как е устроен домът ми.

— Но след като го… — реагира Ливия.

Спря. Спомни си изведнъж за играта, която той й предложи — отново да се сгодят и да започнат всичко отначало.

— Ще ми е приятно да я опозная.

— Защо не дойдеш?