Читать «Езоп» онлайн - страница 13

Най-сетне вечерта — бил двадесет и седмият ден на Таргелион — Алиат наредил да извикат Талес.

Талес казал:

— Царю, ти ще се биеш малко, но ще спечелиш голяма победа. Изпрати вестоносец при Киаксар и му кажи: „Твоят господар е слънцето. Но моят господар е по-голям от твоя. Утре, точно по пладне, той ще изяде твоето слънце. По пладне ще настъпи пълен мрак и войската ти ще побегне. Но ако ти сключиш мир с лидийците и признаеш реката Халие за вечна граница между нашите царства, мракът ще се разсее отново.“

В първия миг Алиат погледнал своя съветник тъй, както се гледа побъркан човек. Защото той знаел наистина, че от време на време някакъв небесен бог сграбчва в ръцете си слънцето и го пуска отново само след много молитви и след страшни часове, изпълнени с ужас; но че някой смъртен, и при това дори не жрец, а търговец на дървено масло, е в състояние да предскаже такова нещо, било и си останало за него необяснимо, макар че Талес се опитал да му го разясни с белия си тебешир на черната дъска. На един цар обаче не подобава да признае, че не разбира нещо; и тъй, Алиат решил да покаже, че разбира и да се довери. Той заповядал да се напишат на елински, лидийски и персийски словата на Талес и да се предадат на Киаксар от един помилван пленник сутринта на двадесет и осмия ден на Таргелион.

А дотогава Киаксар не бързал. Той знаел своята сила и знаел безсилието на Алиат. Времето — мислел си навярно той — може само да направи персите по-силни, а лидийците — по-слаби. И сега, като получил посланието на Талес, сто и петнадесетте пълководци отвъд реката прихнали до един да се смеят — смехът им ехтял до другия бряг. И те продължавали да се смеят още, когато първите мъже и коне от лидийска страна преплували Халис. И продължавали да се пулят още, когато първите оръжия звънко се ударили едно в друго и когато стрелите засъскали и ранените закрещели от болка.

С настъпването на единадесетия час слънцето изведнъж почнало да избледнява. Заглъхнала песента на птиците. Петлите уплашено викали кокошките да се приберат в кокошарниците. Вълци, елени, рисове, черни пантери наизскачали от горите и се гледали с разширени очи.

След това всичко се развило с главоломна бързина. Някаква огромна сянка се задала от изток. Разтреперили се дори и нашите, елините, макар да били предупредени какво ще стане. Никой никога в живота си не бил виждал такъв мрак. А мидийци, перси, кападокийци, киликийци и вавилонци надали рев, захвърлили оръжията и побягнали като обезумели сред тая полунощ, настъпила по пладне.

V

Мнозина, които по-рано бяха велики, сега станаха незначителни, а великите по мое време са били незначителни по-рано. Затова се присъединявам към онези, които твърдят, че не съществува човешко щастие и величие, и намирам за по-благоразумно винаги да се има предвид както щастието, тъй и нещастието.