Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 238

— Харесвам тромбоните — рече тя, уж изтегляйки цуга на тромбон и щом Пол се засмя, се засмя и тя. — Аз наистина харесвам тромбони — въздъхна тя.

— Аз свиря на китара — рече той. — Знаеше ли?

Тя кимна.

— Мама ми каза. Като Джон Ленън.

Той се усмихна.

— Донякъде — учуди се той на себе си, че вече си приказват. Свикна с изговора й и колкото повече си приказваха, толкова по-истинска ставаше тя, просто себе си, за нея категория няма. — Чувала ли си за Андре Сеговия?

— Ъхъ.

— Той наистина е страхотен. Любимият ми композитор. Някой ден ще ти изсвиря нещо от него, искаш ли?

— Пол, харесваш ми. Много си мил.

Той усети, че се усмихва, очарован и поласкан.

— Благодаря. И ти ми харесваш.

— Но не искам да живея с вас.

— Няма нищо. И аз не живея с майка си. Живея в Синсинати.

Лицето на Фиби засия.

— Самичък ли?

— Да — рече той, съзнавайки, че като се върне, Мишел ще си е отишла. — Сам-самичък.

— Късметлия.

— Сигурно — сериозно каза той, осъзнавайки в миг, че наистина е. Онова, нещата, които приемаше за даденост, за Фиби всъщност са мечта. — Да, късметлия съм. Наистина.

— И аз съм късметлийка — откликна тя за негова изненада. — Робърт има хубава работа, моята също е добра.

— Какво работиш? — попита Пол.

— Правя копия — отговори тя с притихнала гордост. — Стотици, хиляди копия.

— И харесва ли ти?

Фиби се усмихна.

— И Макс работи там. Тя ми е приятелка. Имаме двайсет и три различни цвята хартия.

Фиби заприпява доволна, внимателно остави плочата настрана и избра друга, без да бърза, с внимателни и отмерени движения. Пол си я представи на работа, как се шегува с приятеля си, а от време на време поспира да се порадва на пъстроцветните хартии или свършената работа. От долния етаж дочу притихналите гласове на майка си и Каролайн Гил, които обсъждаха как да постъпят. Дълбоко засрамен си даде сметка, че съжалението му към Фиби, както и притесненията на майка му, че тя не може да бъде самостоятелна, са не само глупави, а и излишни, Фиби се харесваше, харесваше и живота си, беше щастлива. Всичките му стремежи, състезания и награди, дългата и безплодна битка да угоди и на себе си, и на баща си, в сравнение с живота на Фиби, от първото до последното, му се сториха някак глупави.

— Къде е баща ти? — попита Пол.

— На работа. Кара автобус. Харесваш ли „Жълтата подводница“?

— Да. Харесвам я.

Лицето й грейна и тя пусна плочата.

III

1 септември 1989 година

В слънчевия ден откъм църквата се лееха звуци. Пол бе застанал пред яркочервената врата и усещаше музиката като нещо зримо, сякаш я виждаше как преминава сред листата на тополата и се разстила по тревата като прашинки светлина. На органа свиреше една перуанка, която му беше приятелка, Алехандра. Беше червенокоса и ходеше със стегната конска опашка. Появи се в апартамента му в мрачните дни, след като Мишел си отиде, със супа и студен чай и го смъмри. Ставай, рязко дръпна пердетата тя и събра мръсните чинии в мивката. Ставай. От шляене и мотаене полза никаква, още повече заради една флейтистка. Те до една са все вятърничави, не го ли знаеше? Направо не ми се вярва, че се задържа толкова дълго. Две години. Това трябва да е рекорд.