Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 236

Не друг, а Фиби се съвзе първа.

— Здравейте — каза тя, официално подавайки ръка. Пол пое десницата й, усети мъничките й пръстчета, но все още не можеше да пророни и дума. — Аз съм Фиби. Радвам се да се запознаем. — Говореше неясно, трудно й се разбираше. После се обърна към майка му по същия начин.

— Здравей — откликна майка му и прегърна ръката й в своите. Гласът й прозвуча прочувствено. — Здравей, Фиби. И аз много се радвам да се запознаем.

— Ужасна жега е — намеси се Каролайн. — Да влезем вътре. Вентилаторите работят. А и Фиби направи студен чай сутринта. Беше много развълнувана заради гостуването ви, нали, скъпа?

Фиби се усмихна и кимна с внезапно обзела я свенливост. Последваха я сред хладината на къщата. Стаите бяха малки, но безупречно обзаведени, с красива дърворезба и стъклена врата между хола и трапезарията. Целият хол бе в слънчева светлина, с поопърпани, виненочервени мебели. В дъното бе разпънат голям стан.

— Тъка шал — каза Фиби.

— Красив е — рече майка му и прекоси стаята да пипне преждите — тъмнорозово, кремаво, жълто и резеда. Беше свалила слънчевите си очила и вдигна очи, но гласът й бе все така развълнуван. — Сама ли избра цветовете, Фиби?

— Това са любимите ми цветове — отвърна Фиби.

— И моите — рече майка му. — Когато бях на твоите години, и на мен това ми бяха любимите цветове. Роклите на шаферките ми бяха в тъмнорозово и кремаво и носеха жълти рози.

Пол се сепна при тези думи, но всички снимки, които бе виждал, бяха черно-бели.

— Този шал ще е за теб — рече Фиби и седна на стана. — Ще го направя за теб.

— О! — възкликна майка му и за миг затвори очи. — Фиби, чудесен е.

Каролайн донесе студен чай и четиримата неловко седнаха в хола и поведоха тягостен разговор за времето и за възраждането на Питсбърг след срива на стоманодобивната индустрия. Фиби седна пред стана и без да пророни и дума, движеше совалката напред-назад и само от време на време, когато споменеха името й, вдигаше поглед. Пол не я изпускаше от очи, макар и с периферното си зрение. Ръцете й бяха мънички и пухкави. Работеше съсредоточена в совалката, прехапала долната си устна. Най-сетне майка му изпи чая си и каза:

— Ами, ето ни. Само че представа нямам какво следва насетне.

— Фиби — рече Каролайн. — Ела при нас.

Без да отговори, Фиби се приближи и седна на канапето до Каролайн.

Майка му заговори ужасно припряно, сключила ръце, много нервна.

— Не знам как е най-добре да постъпим. Май това място тук го няма на никоя карта. Искам да предложа дома си на Фиби. Може да дойде да живее с нас, стига да иска. Толкова мислих през последните дни. Ще ми трябва цял живот да наваксам. — Тук тя замълча, после се обърна към Фиби, която бе вперила ококорени, бдителни очи в нея. — Фиби, ти си моя дъщеря, разбираш ли какво ти казвам? Това е Пол, брат ти.