Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 229

— О, Пол. Не се заблуждавай. Ти копнееш за дете. Жадуваш, но не за мен, а за някакво въображаемо бебе.

— Нашето въображаемо бебе — уточни той. — Но това ще стане един ден, Мишел. Не веднага. Виж, просто исках да поговорим дали да не се оженим. Какво толкова!

Тя изсумтя вбесена. Таванското помещение бе с чамов под и бели стени, с ярки цветни пръски по шишетата, възглавниците и декоративните възглавнички. Мишел също бе в бяло, а кожата и косата й излъчваха топлотата на пода. Пол я наблюдаваше с болка, съзнавайки, че вече е взела важно решение. Ще го напусне, и то скоро, и ще отнесе със себе си необузданата си красота и музиката си.

— Странно — поде тя. — Така или иначе, ми се струва много странно, че този въпрос се повдига тъкмо когато кариерата ми потръгна. Не преди, а сега. Мисля, че по някаква необяснима причина търсиш повод да се разделим.

— Това е нелепо. Доколко моментът е подходящ, няма нищо общо.

— Така ли?

— Да.

Помълчаха минута-две и тишината започна да се стели в стаята, изпълни я и се притисна до стените. Пол не смееше да заговори, но още повече се боеше да мълчи и накрая не издържа.

— Вече две години сме заедно. Нещата или се задълбочават и променят, или отмират. Искам с теб да продължим заедно.

Мишел въздъхна.

— И бездруго нещата се променят, със или без някакво си листче хартия. Това обаче ти убягва. И каквото и да казваш, това е важно. Каквото и да казваш, една сватба променя всичко и все жените се жертват, кой каквото ще да разправя.

— Това са само приказки. В реалния живот не става така.

— О! Ама ти наистина можеш да изкараш човек от кожата, Пол, толкова си уверен във всичко, да му се не знае.

Слънцето се бе изкачило по небосклона и докосваше реката, изпълваше стаята със сребриста светлина, хвърляйки трепкащи шарки по тавана. Мишел влезе в банята и затвори вратата. Чу я да тършува из чекмеджетата, после пусна водата. Пол прекоси стаята и застана до прозореца на нейното място, загледан навън, сякаш гледката, която бе наблюдавала тя, ще му помогне да я разбере. После тихичко почука на вратата.

— Тръгвам — рече той.

Мълчание.

— Утре вечер ще си дойдеш ли? — последва отклик.

— Концертът ти е в шест, нали?

— Да. — Тя отвори вратата на банята и застана на прага, загърната в бял атлазен халат, и мажеше лице с лосион.

— Добре — каза той и я целуна, вдъхвайки мириса й, гладката й кожа. — Обичам те — додаде той, отстъпвайки назад.

За миг тя се загледа в него.

— Знам. Ще се видим утре.

Знам. Обмисля думите й чак до Лексингтън. Пътува два часа — прекоси река Охайо, мина през несекващия поток от коли край летището и накрая навлезе сред красивите стелещи се хълмове. После пое по притихналите улици в центъра, покрай безлюдни сгради, припомняйки си времето, когато по Мейн Стрийт все още кипеше живот и хората идваха на пазар, да похапнат и да се видят. Спомни си как ходеше в дрогерията и сядаше край машината за сладолед в чашка в дъното. Заскрежени топки шоколад в метална чашка, бръмченето на блендера, смесени миризми от скара и дезинфекциращ препарат. Родителите му се запознали в центъра. Майка му била на ескалатора и се издигала над тълпата като слънце, а баща му я последвал.