Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 231

Запъти се към стъпалата, оставяйки следи по тротоара. Входната врата не бе заключена, но къщата бе празна. Ехо!, подвикна Пол, крачейки през стаите със събрани в средата и покрити с брезент мебели, а голите стени бяха готови за боядисване. Бе живял тук години, но сега неволно се спря в хола, в който нямаше и помен от вещите, които го изпълваха със смисъл. Колко ли пъти майка му го бе нареждала и пренареждала? А в края на краищата, ето я сега една най-обикновена стая. Мамо!, подвикна той, но никой не му отговори. На горния етаж се спря на прага на своята стая. И тук бяха струпани кутии, пълни с всякакви вехтории, които трябва да прегледа. Не е изхвърлила нищичко, дори афишите грижливо е навила и вързала с ластиче. По стените, където навремето бяха закачени, се очертаваха бледи правоъгълници.

— Мамо! — подвикна той повторно. Слезе долу и излезе на задната веранда.

Тя беше там и седеше на стъпалата в стари сини шорти и размъкната бяла фланелка. Спря безмълвен, оглеждайки странната сцена. В кръг от камъни все още тлееше огън, а по околните храсти и в косите на майка му се бяха заплели прашинки и късчета овъглена хартия, които се бяха посипали върху му в предния двор. Цялата трева бе в листове, полепнали по стъблата на дърветата и ръждясалите метални крака на старата му люлка. Стъписан, Пол осъзна, че майка му гори снимките на баща му. Тя вдигна глава, а лицето й бе в ивички пепел и сълзи.

— Всичко е наред — рече тя с нетрепващ глас. — Повече няма да горя. Пол, толкова се ядосах на баща ти, но после се сепнах — това е и твое наследство. Изгорих само една кутия. Беше със снимки на момичета, така че едва ли е кой знае колко ценна.

— За какво говориш? — приседна той до нея.

Тя му подаде снимка на самия него, която никога не бе виждал. Беше на около четиринайсет, седнал на люлката на верандата и приведен над китарата, съсредоточено свири, погълнат от музиката, забравил целия свят. Стъписа се какъв миг е уловил баща му — толкова личен, в който е всецяло отдаден, един от онези мигове в живота, когато се чувства най-жизнен.

— Добре. Но не разбирам. Защо си толкова ядосана?

Майка му притисна длани о лицето си за миг и въздъхна.

— Помниш ли историята за нощта, когато се роди, Пол? За снежната буря, как за малко да не успеем да стигнем до клиниката навреме?

— Разбира се. — Изчака я да продължи и макар да не знаеше какво да каже, някак инстинктивно усети, че трябва да е свързано със сестра му — близначката, която бе починала.