Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 227

Всичко си беше същото, но същевременно нищо не бе както преди.

Нора подхвана първата попаднала й кутия и я завлачи по пода. Вдигна я на плота, после я закрепи на перваза на прозореца към задния двор. Поспря да си поеме дъх, после отвори прозореца и решително бутна кутията с две ръце и с удовлетворение я чу как тупна на земята. Върна се за втора, после за трета. Беше точно такава, каквато бе искала да бъде на младини: решителна, енергична — да, безмилостна. За няма и час кабинетът бе празен. Върна се в къщата, като подмина разкривените по алеята за коли кутии и изсипалите се, разпилени по тревата в късния следобед снимки.

Взе си душ и остана под шуртящата вода, докато не потече студена. Облече една широка рокля, направи си още едно питие и седна на дивана. От тежките кутии мускулите на ръцете я боляха. Сипа си пак питие и се върна на дивана. Часове по-късно тъмнината я завари там. Телефонът иззвъня и тя чу записа на собствения си глас, после Фредерик, който се обаждаше от Франция. Гласът му бе плавен и равномерен като далечен бряг. Копнееше да е там, там, където животът й е смислен, но нито вдигна телефона, нито му се обади. В далечината се чу влак. Придърпа един плетен шал и се отдаде на среднощния мрак.

Придремваше, сепваше се, но не можа да заспи. От време на време ставаше да си направи ново питие, минаваше през празните стаи, цели в лунни сенки, и опипом си напълваше поредната чаша. После заряза тоника, както и лимоновия сок и леда. По едно време й се присъни, че Фиби е в стаята — появи се някак от стената, където бе живяла толкова години, покрай която Нора бе минавала ден след ден, без да я забележи. Тогава се събуди в сълзи. Изля останалия джин в мивката и изпи чаша вода.

На зазоряване най-сетне заспа. По обед се събуди и входната врата зееше, а задният двор бе осеян със снимки по рододендроните, полепнали по зида на къщата, по старата ръждясваща люлка на Пол. Просветващи ръце и очи, кожа, прилична на морски бряг, кичур коса, кръвни клетки, пръснати като капчици масло по водата. Мигове от живота им през очите на Дейвид, на които Дейвид бе придал форма. Негативи, черни целулоидни ленти, разпилени по тревата. Представи си стъписаните, вбесени викове на галеристите, приятелите, на сина си, дори на част от самата нея, представи си ги да крещят: Но ти унищожаваш цяла история!

Не, отговори мислено тя, връщам си я.

Изпи още две чаши вода и един аспирин, после се захвана да извлачи кутиите в дъното на обраслия двор. Една кутия, в която бяха снимки на Пол още от люлката, тикна обратно в гаража да я запази. Беше горещо и я болеше глава, пред очите й заиграха искрици, защото се замая, когато се изправи прекалено рязко. Припомни си онзи отдавнашен ден на плажа, проблясващата вода, как леко й се зави свят и как Хауард изплува пред погледа й.