Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 2

Бременността й течеше много леко, без никакви лекарски ограничения. И въпреки това не я бе любил от няколко месеца. Сега му се искаше да я закриля — качваше я на ръце по стълбите, загръщаше я с одеяло, носеше й яйчен крем.

— Ама аз не съм инвалид — всеки път се противеше тя през смях. — Нито съм току-що излюпило се пиленце, дето си намерил на моравата. — Но вниманието му й бе приятно. Понякога се събуждаше и я наблюдаваше, докато спи — как потрепват клепачите й, как бавно и равномерно се надигат гърдите й, отметнатата й ръка, толкова малка, че може цяла да я побере в дланта си.

Беше единайсет години по-млада от него. За пръв път я зърна преди малко повече от година, на ескалатора в универсален магазин в центъра на града в една навъсена ноемврийска събота — беше тръгнал да си купи вратовръзки. Той бе на трийсет и три и наскоро бе дошъл в Лексингтън, Кънектикът, а тя изплува сред множеството като видение с руса коса, вдигната в елегантен кок, и проблясващи по шията и ушите перли. Беше с тъмнозелено вълнено палто, а кожата й бе гладка и бяла. Той се спусна към ескалатора и си запробива път нагоре сред тълпата, като се мъчеше да не я изпуска от поглед. Тя слезе на четвъртия етаж, където продаваха дамско бельо и трикотаж. Докато се опитваше да я следва сред щандове, отрупани с нежно проблясващи комбинезони, сутиени и дамски пликчета, една продавачка в тъмносиня униформа с бяла якичка го спря и с усмивка го попита какво желае. Пеньоар, рече той и се заозърта сред щандовете, докато не забеляза косата й, тъмнозеленото рамо и сведената настрани глава, която разкриваше извивката на врата й. Пеньоар за сестра ми в Ню Орлиънс. Разбира се, нямаше нито сестра, нито друг жив роднина.

Продавачката за миг изчезна и се появи с три дебели хавлиени пеньоара. Наслуки, без дори да погледне, избра най-горния. Следващия месец, заобяснява продавачката, ще имаме по-богат избор в три размера, но той вече се бе запътил по пътечката, преметнал през ръка сгънатия пеньоар с цвят на корал, а обувките му поскърцваха по плочките, докато припряно се провираше сред купувачите към нея.

Тя ровеше в купчина скъпи чорапи, чиито чисти цветове искряха през целофанените прозорчета на опаковките — тъмносиви, тъмносини, тъмнокафяви, като съсирена кръв. Ръкавът на зеленото й палто докосна неговия и той долови парфюма й — деликатно, но изпълващо ухание, подобно на гъстите бледи венчелистчета на люляците пред студентската му квартира навремето в Питсбърг. Четвъртитите прозорци на приземния му апартамент бяха вечно в прахоляк, матови от наслоилите се от стоманодобивната фабрика сажди и пепел, но през пролетта цъфваха люляците и към стъклото се притискаха гроздове бели и светловиолетови цветчета, а уханието им изпълваше всичко наоколо като светлина.

Той се прокашля — едва дишаше — и вдигна хавлиения пеньоар, но продавачката зад щанда се смееше — разказваше някакъв виц и не го забеляза. Прокашля се повторно и тогава тя го погледна с досада и кимна към клиентката с три плоски пликчета чорапи, като гигантски карти за игра в ръка.