Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 94

— Не мога да го намеря! — извика Хауърд.

— Не — каза Фейт замислено. — Не смятам, че е тук.

Ако баща ѝ не беше изгубил пистолета по време на падането, тогава къде? Може би когато е бил нападнат? Истинското местопрестъпление трябваше да е наблизо. Дори с ръчна количка пренасянето на тялото ще да е било трудоемко и изтощително.

На връщане към къщата Фейт се отби в гористия овраг. От време на време невидими птици нарушаваха напрегнатия покой с изпърхване на крила или изврякваха резливите си въпроси към синьото небе. Папрати галеха нежно полите на девойката.

След десетина минути търсене Фейт се предаде. В шубраците можеха да се крият и десетина пистолета и тя никога да не ги открие.

Точно когато си тръгваха, се озоваха на поляна, където изумруденозеленият мъх беше дебел като козина. Хауърд остана очарован и взе да забива пети в него и със смях да го чупи на буци, за да оголи тъмната пръст отгоре.

— Фейт, виж! — крещеше той, докато мачкаше и късаше с обувки зеленината. — Шляп!

Нещо привлече погледа на Фейт — тясна ивица черно на фона на мъха. Тя се приближи и се наведе да погледне.

— Фейт! — извика от известно разстояние Хауърд. — Фейт, виж! Само погледни! — малките му подметки топуркаха и скърцаха, и се приближаваха все повече. — Изобщо не гледаш. Фейт! Фейт!

Тъмната ивица не се оказа сянка. Беше вдлъбнатина. Девойката се пресегна и плъзна облечените си в ръкавица пръсти по тясната следа.

— Шляп! — Хауърд удари с малкото си краче върху следата, изтри я и за малко да сплеска пръстите на сестра си.

— Хауърд! — Фейт скочи на крака. Малчуганът засия срещу нея и за момент ѝ се прииска да го нашляпа заради грейналото му личице.

Хауърд забеляза изражението ѝ, усмивката му трепна и угасна до нацупване с издадена долна устна. Той се възмути:

— На теб говорех! Не погледна, когато ти казах!

Фейт се извърна, прехапа силно устна и се пребори да се вземе в ръце. Щетата беше нанесена — и то съвсем невинно.

— Няма значение — насили се да каже тя. — Всичко е наред!

Излязоха от оврага, по пътя Хауърд сечеше папратта с пръчка и Фейт се стараеше да преглътне разочарованието си.

Следата съществуваше — беше я видяла! Тесен канал точно колкото да бъде оставен от колелото на ръчна количка. А сега я нямаше!

Майката на Фейт се оказа права в крайна сметка. Преподобният Еразмус Съндърли бе срещнал съдбата си в оврага.

Когато се върнаха в къщата, Джийни стоеше в готовност да вземе шапката и наметалото на Фейт.

— Фейт, искам да търся призрака! — обяви Хауърд.

— О, мастър Хауърд, ще изтощите госпожица Фейт — възкликна Джийни. — Мис, изглеждате уморена и още не сте се възстановили. Защо не ми позволите да погледам малко мастър Хауърд? — Въпреки любезните думи тонът ѝ бе нахално настоятелен и вече бе хванала момченцето за ръката. Джийни прекрачваше границата и си го знаеше, но излъчваше решителната увереност на силна личност, която се сблъсква с по-слаба.