Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 92

— Я виж го ти, младия мастърчо Хауърд!

Хауърд се разсмя и присви колене. Смехът му беше пак така изплашен и възбуден, както когато героите „умираха“. По отдавнашна традиция Мъдрецът беше единствената кукла, достатъчно умна да надзърне извън сцената и да забележи, че момченцето го гледа.

— Имаш ли въпроси за мен днес? — попита Фейт с гласа на Мъдреца.

Брат ѝ се поколеба, долепил език до бузата си. Стържеше с пръст по подметката на едната си обувка.

— Да — каза много тихо. — Мъртъв ли е Дяволът?

— О, да, съвсем мъртъв — увери го Мъдрецът.

През по-голямата част от шестте си години Хауърд търсеше Фейт да му бъде оракул, справочник и източник на всички истини. Вярваше на всичко, което тя му каже. Тази склонност обаче се променяше.

Момичетата не знаят нищо за плаването — казваше малчуганът понякога. Или: — Момичетата не знаят нищо за луната. В думите му липсваха злонамереност или жлъч, просто повтаряше някое сведение, отмъкнато от самоуверен моряк или от разговор на възрастни. Имаше неща, които момичетата не знаят, а Фейт беше момиче. Всеки път, когато Хауърд изречеше подобно нещо, то ѝ идваше като удар под кръста, а царството на експертизата ѝ се трошеше като река при ледоход.

Хауърд обаче без срам се консултираше все още е Мъдреца. Куклата не беше момиче и той знаеше всичко.

— А Дяволът ще се върне ли отново нощес? — устните на Хауърд вече трепереха. — Чух го в тъмното. Влезе в стаята на татко. Чух как му скърцаха зъбите.

Фейт затаи дъх за момент, цялата настръхнала. Мислеше си, че посред нощ се е промъквала из къщата незабелязано. Но Хауърд беше чул стъпките ѝ. Беше я чул да реже шнура на звънеца със звук, напомняш скърцане на зъби.

Хауърд говореше с всички. Невъздържан беше. Щеше да каже на прислугата за стъпките, които е чул, и за стържещите зъби. Как ли да му затвори устата?

От друга страна, може и да не се налагаше да му я затваря.

— Откъде разбра, че е Дяволът? — попита Фейт-Мъдреца. — Да не би да имаше странни, отекващи стъпки?

Хауърд взе да човърка подметката си и се намръщи. След това отново засия и кимна.

— И след него се разгръщаше завеса от студ? — продължи Фейт-Мъдреца.

Брат ѝ отново се поколеба, после потрепери и пак кимна. Всъщност не се преструваше изцяло, както Фейт знаеше много добре. Вече вярваше, че е чул необичайно ехо и е забелязал непривичен студ.

— О, тогава сигурно е бил само призрак! — отбеляза Мъдрецът весело.

Хауърд не изглеждаше успокоен.

— Да не би… да е… защото стъпих на гроба?

— Не, не… надали теб ще е търсил, господарю Хауърд! Призраците не преследват добрите малки момченца, които си казват молитвите и преписват от Светото писание с дясната си ръка! Те гонят само лошите хора… — Фейт нямаше желание да го стряска.

Хауърд задъвка кокалчето на единия си пръст и целия го окъпа в слюнка. Не изглеждаше никак успокоен.

— Но… ако съм… бил лош… и призракът се върне — настоя той, — мога ли да го застрелям?

Мислите на момичето се върнаха към образа на баща ѝ на плажа и как се стряскаше от сенки и посягаше към скрития си пистолет. Оръжието липсваше в джоба му, когато донесоха тялото. Може просто да беше изпаднало, когато са го хвърлили от скалите… но ако го намереше някъде другаде, то това щеше да ѝ подскаже къде в действителност е бил повален преподобният.