Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 91

Не, светът не беше честен. Девойката скочи от стола си и обиколи стаята в търсене на удобен за сритване предмет.

Когато се обърна отново към Хауърд, той ѝ се стори съвсем мъничък в миниатюрното си дървено столче. Нищо от случващото се не беше по негова вина. И имаше всички причини да се чувства нещастен.

Омилостивена, Фейт приклекна сред шумолящите си черни поли. Бръкна в сандъка с играчките на Хауърд и извади оттам кукления му театър.

Театърът беше с формата на кутия, сцената и лицевата му част бяха изящно изрисувани в червено, златно и зелено с кръстове, спирали и ангели. Предната рамка имаше цветни завеси и през тях се виждаше самата сцена с нарисувана перспектива, която се свиваше до късче синьо небе, хълмове и замък.

Фейт издърпа декора с пейзажа. Можеше да избира от още три — на единия се виждаха същите възвишения, озарени от луната, друг показваше сцена на закрито с картини по стената и канделабър, а имаше и фон със зелена сцена насред гората. Девойката се престори на погълната от заниманието си и постави на освободеното място нощния декор.

Хауърд спря да реве почти веднага. Приближи се и тежко тупна до сестра си с подвити крака. Той неизменно оставаше очарован от нейните „представления“.

— Искам Шута — заяви той. — И… Магьосника. И Дявола!

Актьорите бяха малки хартиени фигурки, залепени за тънки клечици, за да могат да се местят по сцената. Повечето бяха дело на Фейт — внимателно изрисувани, оцветени и изрязани.

Отстрани на сцената имаше процепи, така че тя да може да плъзга вътре фигурките през кулисите и да ги мести наляво-надясно. Не можеха да се движат напред и назад обаче. Това разочароваше Хауърд и няколко от клечките на куклите бяха счупени в резултат от недоволството му.

Днес както обикновено той искаше битки. Взе да пляска с ръце по коленете си:

— Шутът да се бие с Дявола!

Малкият шут в зелено и жълто се срази с червенорогия дявол от край до край. Днес Фейт остави Дявола да победи с много врясъци и обърна Шута по гръб, за да покаже, че е „мъртъв“. Както винаги, това предизвика смеха на Хауърд — според сестра му част от невъздържания изблик се дължеше на обзелия го ужас.

— Магьосникът да се бие с Дявола!

Дяволът се би с Магьосника, с Рицаря и с Моряка поред и ги уби всичките.

Хауърд се смееше твърде високо и твърде силно. Очите му бяха оцъклени и тревожни и не отклоняваше поглед от гримасничещия Дявол.

— Те стават отново… всичките заедно… и убиват Дявола!

— Но, Хауърд, те са мъртви… — Фейт млъкна. Вдигна малките хартиени трупове отново на краката им. Те се струпаха върху Дявола, който с вой се предаде и тупна по гръб. Последва тишина.

— Искам Мъдреца — заяви Хауърд тихо, както винаги правеше след битка.

Мъдрецът беше китаец с фуниеобразна шапка и дълги мустаци. Освен това страдаше от кривогледство, понеже Фейт го нарисува като доста по-малка и по-неумела с молива, но въпреки това беше любимец на братчето ѝ.

Девойката го избута на сцената и изписука с висок, треперлив старчески глас: