Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 90

Фейт се усмихна хитро под съпровода на стъпките на камериерката, които отекваха по слугинското стълбище. Беше предположила, че някой ще дръпне пробно съмнителния шнур. Ако го беше оставила неотрязан, би зазвъняло звънчето за нейната стая и може би слугите щяха да се досетят каква е истината.

Притиснала ухо до стената, Фейт подслуша приглушен разговор някъде на слугинските стълби.

— Откъснала си го? — попита невярващо Прайт.

— Дръпнах съвсем лекичко! — възмути се Джийни е непокорен, но разтреперен глас. — Направо ми остана в ръката. В тази стая има толкова объркани работи…

Фейт погали шнура за звънчето — беше възлест и грапав. Съблазняваше се да го дръпне отново. Не, щеше да бъде прекалено рано и твърде скоро. Жертвите ѝ имаха нужда от време да се чудят, да шепнат, да си разказват страховити истории.

Час по-късно, когато Джийни донесе подноса със закуската на Фейт и Хауърд в дневната детска, май беше изгубила обичайната си самоувереност Чашите дрънчаха, докато оставяше подноса, и едва вдигна очи към Фейт, като се приведе в кратичък разстроен реверанс, преди да излезе. Каквото и да мислеше за загадъчния звънец, очевидно не подозираше свитата, срамежлива дъщеря на семейството.

На Фейт не ѝ беше лесно да се съсредоточи върху закуската си на малката дървена маса редом е Хауърд.

Какво знаеше тя за убийството? Почти всеки на Вейн е могъл да стигне до Бул Коув в онази нощ. Баща ѝ обаче говореше така, сякаш има уговорка за полунощ. Значи ставаше дума за човек, когото е искал да срещне, макар и не невъоръжен. Ако е очаквал опасност от страна на този враг обаче, тогава защо изобщо да се среща е него, да не говорим пък потайно и самичък посред нощ?

Оставаше и загадката с пистолета. Преподобният беше излязъл въоръжен, но по някаква причина все пак бе загинал. И когато донесоха тялото му, пистолетът липсваше в джоба.

— Смени ръцете, Хау — обади се Фейт автоматично, забелязала, че брат ѝ пак е разменил местата на приборите.

— Не! — извика Хауърд във внезапен бунтовен пристъп. Беше зачервен, задъхан и е изражение на почти трескаво непокорство. Фейт виждаше, че не е спал добре, и отново я парна охлузването върху душата ѝ, което не беше точно вина.

— Хауърд…

— Не, не, не, не! — писна братчето ѝ по-силно и избута чинията си е такава сила, че почти събори закуската на Фейт в скута ѝ.

Тя се опита да запази спокойствие, но собственият ѝ гняв също припламна. Брат ѝ си просеше внимание и я оставяше с усещането, че малките му, тромави пръстчета стържат по мозъка ѝ.

— Дръж се прилично! — отряза тя, изгубила контрол. — Иначе ще ти сложа синята риза!

Зле преценена заплаха беше. Хауърд зяпна и миг по-късно ревна.

— Мрааазя те! — виеше той, а думите му бяха накъсани и смесени е ридания.

Целта на ризата не беше да се използва като уред за наказания. Хауърд обичаше да знае как работят нещата и имаше нужда да вярва, че светът е честен. За нещастие, светът не беше честен и всеки път, щом се сблъскаше с този факт, той напълно губеше контрол над себе си. Ако Фейт не стореше нищо, щеше да пищи, докато му се догади.