Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 85

Фейт преглътна. Сега поне разбираше странната, вледеняващо дивашка реакция на баща си, когато го бе пробудила от ступора му, Но каква ли вреда бе нанесла, като го бе разбудила? Нима бе откраднала от човечеството търсената първична истина?

Когато дъщеря ми се махна, отворих най-сетне позлатената врата.

Отвъд нямаше стая. Вместо това зловещ, разпенен водовъртеж ме удари и погълна. Стаята се изпълни с вода на мига. Въртях се отпърво нагоре, а после се понесох надолу и все по-надолу. Вече не се намирах в сграда, а в необозримо сумрачно море. Дробовете ми дишаха водата и знаех с отчаяние, че ще потъвам във все по-плътен мрак хилядолетия и хилядолетия наред и няма да се удавя. Бях сам, като изключим миниатюрни златни искрици, които плуваха, обикаляха и се преследваха едни други.

С това приключи поредното ми видение. Това беше цялата награда за усилията ми, страданията и изпитанията.

Бях хранил големи надежди за това видение. Предизвика го плодът, израсъл в резултат на измислицата ми за тъй наречения нюфалтънски нефилим, и го бях оставил да расте и да узрее по-дълго от всички други. Чувствах за редно да очаквам, че ще удовлетвори всички саможертви, които бях направил. Своенравният свят се обръщаше срещу мен, но поне щях да съм постигнал целта си.

Вместо това най-новото представление на магическия фенер ме изпълни с още повече несигурност и страх. Не съм сляп за интерпретацията, която може да бъде вложена за образите в него — безконечното връщане на часовника назад, регресията на Човека в звяр и завръщането към първичната тиня. Това е лесното обяснение, но да го приема, ще означава да се поддам на отчаянието. Трябва да диря още по-назад. Търсенето ми не може да завърши така.

След всичко, което съм сторил, озовах се с празни ръце пред задънена улица. Налага се да измъкна още един плод от Дървото, но не виждам как. Колкото и изобретателен фалшификат да създам, вече никой няма да ми повярва. Ако не успея да си спася репутацията, всичко ще е било напразно.

Следваха близо две дузини скици, драскулки и таблици е числа, но Фейт бе твърде умислена, за да се мъчи да ги разгадае. Полека затвори тефтерчето.

Нищо чудно, че баща ѝ се бе тревожил толкова за растението си и не желаеше да говори за него или да го изпуска от поглед. Нищо чудно, че бе измъкнал листовете си от ръката на Фейт и бе избухнал, когато тя призна, че е отваряла касата му.

Девойката се беше надявала, че в тефтерчето ще намери информация, която да ѝ позволи да изчисти петното от името му. Тази надежда беше мъртва. Не, не биваше да позволява никой друг да чете книжата на баща ѝ! Ако съдържанието им станеше известно, той щеше да се е признал за фалшификатор и вероятно да го запомнят като абсолютно откачен.

Е, дали писанията му бяха признак на лудост? Дали тази му мания и всички видения са били симптом на болен ум?