Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 77

Мъртъл почти не вдигна очи, когато Фейт се върна с палтото на плашилото. Момичето го заметна на майчините си рамене и е него прикри най-ужасните дупки в разпадащата се рокля.

Вървяха към дома цяла вечност и по времето, когато стигнаха до къщата, и двете трепереха силно. Мисис Велът се ужаси от състоянието им и прати да кипнат вода за гореща баня. Фейт обаче дочу иззад ъгъла тих, приглушен смях. Стори ѝ се, че принадлежи на Джийни.

Дори когато остана насаме, девойката можеше да мисли само за този смях, който не спираше да бучи в ушите ѝ — квичене от невъздържана, доволна радост. То я прониза в сърцето като нож.

Мокра до кости, Фейт стоеше сама в стаята си и се чудеше къде са отишли сълзите ѝ. Преди имаше сълзи — спомняше си ги, горещи и безпомощни. Сега плачът все едно беше изкоренен от душата ѝ.

Мислеше си за смеха. Джийни се смееше. След това си спомни стереоскопичния образ на убитата жена и си я представи е лицето на камериерката.

Представи си как църквата гори е всички хора вътре. Видя се да стои отвън е пламтяща факла и да гледа как вратата подскача и се тресе, докато паството се опитва да излезе.

В стаята на Фейт имаше дълго огледало, покрито както подобава с креп.

Когато в дома има смърт, огледалата са гладни — беше ѝ казала много отдавна бавачката ѝ. — Ако не ги покриваме, те изсмукват душата на горкия мъртвец и я затварят в капан. А ако жив човек погледне в такова огледало, понякога може да види мъртвеца да го зяпа в отговор и той издърпва и него в смъртта.

В дома на мъртвия в огледалото може да се крие какво ли не. Да дебне да открадне душата ви.

Фейт вдигна ръка — крепът се оказа грапав и твърд под пръстите ѝ. Смъкна го е едно дръпване.

На мъждивата светлина в стаята огледалото приличаше на позлатена врата. От другата страна на портала девойката видя млада вещица е очи като жестоки звезди. Измъкнали се на свобода кичури като влажни пипала се спускаха по раменете ѝ. Дъждовна вода блестеше по бузите ѝ. Простата ѝ рокля е висока яка беше черна като бездна, като въглен пласт. Направо изсмукваше светлината от стаята.

Това ли беше Фейт, доброто момиче?

Защото момичето в огледалото беше способно на всичко. И беше всякаква, но не и добра, това поне си личеше от пръв поглед.

Не съм добра. Невидим звяр в главата на Фейт се измъкна на свобода и размаха черните си крила в небесата. Никой добър човек не би изпитвал онова, което буйства в мен. Аз съм зла, измамница съм и преливам от гняв. Не мога да бъда спасена!

Но освен това Фейт вече не се чувстваше в капан, нито безпомощна. Напротив — беше като свита за нападение змия.

15

Лъжите и дървото

— Шшшш…

Цейлонското смокче трепна, когато Фейт отвори клетката му. Сви се на по-плътна спирала, после се успокои, след като вкуси мириса на момичето във въздуха. Бяха приятелки. Плъзна се по ръката ѝ е ленивата красота на разтварящо се във водата мастило. Люспите му бяха като суха коприна и кожа, хладни като вечер. Стрелна езиче и я погъделичка по бузата.

Фейт плъзна пръсти под парцалите на дъното на клетката и постелката и извади книжата на баща си. Вместо виновно усещане за светотатство изпитваше единствено възбуда.