Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 76

Известно време Мъртъл остана втренчена в писмото. Раменете ѝ се надигаха и отпускаха, сякаш всяко поемане на дъх ѝ се отдаваше неимоверно трудно. После безмълвно излезе от гостната. Старият слуга припряно избърза да им отвори вратите, та двете гостенки да излязат на двора.

На Фейт ѝ се гадеше от гняв, унижение и мъка. Бяха ги държали нарочно да чакат и след това ги отпратиха с неимоверна жестокост!

— Тази отровна, омразна лицемерка! — възмущаваше се Мъртъл. — Как смее да ни поучава! Инвалид била, така ли? Долових мириса на лекарството ѝ и мога да позная джина, като го надуша!

Каретата не се виждаше на двора, не беше и до конюшнята или на улицата. Кочияшът бе изпълнил заплахите си и си беше отишъл.

— О, не мога да понасям да моля тази жена за каретата им! — възкликна Мъртъл. Но нямаше какво да се направи и тя се върна да почука отново на вратата.

Не им отвориха.

Майка и дъщеря чукаха дълго, но не получиха отговор. Фейт вдигна глава към прозореца на първия етаж и видя някой да наднича между завесите. Стори ѝ се, че малко прилича на мис Хънтър.

— Колко далеч е до вкъщи? — попита Мъртъл накрая.

— Четири мили — отвърна Фейт, като си спомни картата.

— Тогава ще трябва да вървим бързо — заяви майка ѝ със стегнат, задавен глас, — ако искаме да надбягаме дъжда.

Не успяха. Пороят ги догони на средата на пътя. Първо ги заплаши с тежки капки, които оставяха разтеглени тъмни петна по дрехите им. След това ръмежът се превърна в дъжд, после в порой, който тътнеше глухо и от него въздухът натежа. Пътят се превърна в тиня под краката им и калта плискаше и се пенеше, все едно кипи.

Малкият шифонен чадър на Мъртъл не успя да се справи с дъжда. Бързо прогизна и провисна, а водата си пробиваше път на струйки по дръжката. Бонетата и на двете дами се просмукаха и омекнаха под тежестта на водата.

С неочаквана жал Фейт проследи как прелестната траурна рокля на Мъртъл се разпада под злодеянията на времето. Черните ѝ поли и чорапи скоро натежаха от тиня. По-лошо, крепът на роклята започна да се разшива, понеже лепилото, което държеше копринените фибри, се разкисваше.

Докато се препъваха по пътя, Мъртъл се разплака. Не е красиви, изкуствени сълзи, предизвикани от ароматни соли, а като малко дете — със силни и разтърсващи ридания. Майка и дъщеря спряха да се скрият под едно дърво, но то им осигуряваше слаба защита. Мъртъл плака дълго и всяко ридание прорязваше кървяща рана в сърцето на Фейт.

— Близо сме до дома — утеши майка си момичето е тон, който би използвала по-скоро за Хауърд. — Почти стигнахме. Не е толкова зле!

Тя се втурна под дъжда в търсене на къщурка или колиба, където биха могли да се скрият. Насред зелена нива ѝ се стори, че вижда човек, и го извика само за да осъзнае, че далечният силует принадлежи на плашило.