Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 68

Но поне на треперливата светлина на свещите бащата на Фейт вече не изглеждаше безпомощен, както когато лежеше на одеялото в библиотеката. Лицето му все едно беше издялано от мрамор, нетрепващо и непоколебимо. Беше се превърнал в свой собствен олтар.

На Фейт не ѝ се напускаше този покой. Не искаше да изостави баща си. Не знаеше какво точно изпитва. Емоциите ѝ бяха толкова мащабни и странни, че сякаш се намираха извън нея — огромен облак от подвижни елементи, които е се сблъскваха пред очите ѝ.

Самоубийство. Най-големият смъртен грях!

— Не го вярвам — каза тя на баща си. — Знам, че никога не би го сторил!

Но как би могла да вярва в каквото и да е? Колко тайни все пак криеше баща ѝ? Ами ако бе взел отново загадъчния си опиат и се бе хвърлил към участта си в пристъп на предизвикана от наркотика меланхолия?

Фейт беше твърде уморена да мисли и твърде уморена да не размишлява. През цялото време се вкопчваше в онова, което знаеше и за което нямаше представа, и вцепенено разпръскваше парченцата, преди да успее да ги нареди.

Вече разбираше защо майка ѝ е излъгала за мястото, на което намериха тялото. Счупен врат в оврага — това беше случайност, стъпка накриво в тъмното. В крайна сметка защо някой би се хвърлил в малка и гъсто обрасла цепнатина, когато наблизо се извисяваха канарите?

Но той не се нуждаеше дори от тях. Имаше си пистолет.

Фейт притисна юмруци към слепоочията си.

Имаше пистолет.

Спомни си как, докато бяха долу на плажа, баща ѝ нервно и инстинктивно посяга към пистолета. Явно очакваше да го връхлети някаква опасност. А сега беше мъртъв.

Защо настояваше, че трябва да се върне от плаването е лодката в полунощ? И защо толкова упорито се мъчеше да скрие загадъчното растение?

Щом Фейт си припомни потайното им спускане е растението в ръчната количка, в мислите ѝ заседна мъчителното усещане за нещо погрешно. Видя отново неясния образ на количката, както я беше зърнала сутринта, катурната настрани на разклона…

Но… изобщо не ѝ е там мястото. С татко я оставихме до парника.

Неясната несигурност в мислите ѝ започна да се съсирва и се втвърди в подозрение.

Мъглата започна да се вдига и Фейт отново тръгна на обиколка по следите си по пътеката. Да, наистина количката беше на разклона.

Може и нищо да не значи. Може Прайт да е станал рано и да я е преместил.

Но момичето продължи обиколката този път по пътеката, която водеше към върха на скалите. Изкачването беше трудно, на места се налагаше да криволичи между щръкнали зъбери. Изглежда, в дъждовно време оттук се оттичаше временно поточе.

Фейт стигна затревеното плато отгоре и вятърът изду наметалото ѝ. Под себе си виждаше как плитките вълни прокарват пенестите си гребени като нокти по плажа. Право отдолу, на средата на скалата, махаше подканващо е клони дървото с черния ствол, уловило баща ѝ.

Тук пътеката представляваше кална следа, прокарана в тревата. Фейт се наведе да я разгледа. Недалеч от ръба различаваше вдлъбнатина, отъпкана в калта. Можеше да е прокарана е пръчка или с ръба на подметка, но беше достатъчно широка да е оставена и от колелото на ръчна количка.