Читать «Дървото на лъжите» онлайн - страница 66

— Простете за грубостта ми — докторът изглеждаше потресен и бе изгубил самоувереността си. — Просто се опитвам да разбера…

— Може би — заяви Мъртъл е достойнство — това е въпрос, който следва да обсъдим на четири очи… — Тя се обърна към дъщеря си: — Фейт, моля те, иди да кажеш на мисис Велът… да спре часовниците.

Девойката схвана намека и излезе от стаята, като имитира няколко отдалечаващи се стъпки. След това опря ухо в ключалката.

— … цяла гарафа преди лягане? — попита доктор Джеклърс. — Това обичайно ли е?

— Напоследък се превърна в навик… — Мъртъл въздъхна. — Не е нещо ново да му се случва да падне. Просто за първи път не успяваме да го прикрием.

Фейт потисна възклицание на болезнено унижение. Как смееше майка ѝ да говори подобни глупости? Как смееше да обрисува преподобния като тромав пияница, който се препъва в собствените си крака? После момичето си спомни баща си, седнал в ступор, е пожълтели очи в стая, изпълнена е екзотичен, вледеняващ аромат. Ами ако баща ѝ наистина имаше и други тайни?

— Доктор Джеклърс, не знам какво да правя — прошепна Мъртъл е тих и сълзлив глас. — Толкова съм свикнала да прикривам… навиците… на съпруга си и бих желала да продължа да ги крия, за да защитя паметта му. Но вие успяхте наистина да ме уплашите. Нима смятате, че съпругът ми би „политнал напред е повечко енергичност“? Нима и всички останали ще си го помислят?

— Мисис Съндърли… — докторът замлъкна внезапно и възкликна тихо. Последва кратко мълчание.

Фейт отлепи ухо от ключалката и надзърна през нея.

Майка ѝ стоеше съвсем близо до госта си. Беше си свалила ръкавиците и умолително стискаше ръцете му в голите си длани — странна и шокираща интимност. Лицето на доктора бе почервеняло като домат.

— Имам деца — натърти Мъртъл. — Отчаяна съм. Моля ви, кажете какво да сторя!

— Аз… — докторът се изкашля и сведе поглед. — Имате думата ми, че ще сторя всичко по силите си да… спестя проблеми на вас и семейството ви. Кълна се. Контузиите… винаги има възможност да се, хм, опишат по различен начин. Моля ви, не се безпокойте, мисис Съндърли.

Той обаче, както забеляза Фейт, не направи опит да освободи ръката си.

Момичето се отдръпна от ключалката е пламнало лице. Не можеше да понесе гледката и разговора нито миг повече. Топла, гъста вълна от гняв я изпълваше цялата като буря и нямаше излаз отникъде.

В крайна сметка на пръсти се отдалечи до ъгъла на коридора, където дядовият ѝ часовник размахваше махалото си за всяко монотонно „тик“ и „так“. Подиграваше ѝ се — преструваше се, че часът все още има значение, че все още има цял ден за разказване и светът продължава да се върти.

При отварянето ѝ студената стъклена вратичка залепна за пръстите на Фейт. Махалото забави под натиска ѝ. Стрелките на часовника трепкаха упорито в ръката ѝ, така че продължи да ги стиска, докато тиктакането спря. Мислите ѝ се успокоиха — представяше си как земята се отказва от главозамайващото въртене и се рее освободена в бездната.